— Научих си урока. — Погледът му се извърна отново към Лео. — Следващия път няма да ти дам никакъв шанс.
— Няма да има следващ път. Дори и да проходиш отново. Не си единственият, който си е научил урока.
— Защо тогава си дошъл?
— Защото майка ми казва, че само малките момченца се вайкат за каквото е станало. Истинските мъже решават какво трябва да стане, и го правят.
— И ти слушаш какво казва мама, така ли?
— Мрънкам, но иначе да. — Очевидно не беше дипломат. Трябваше да кара направо. Или това, или нищо. — Тя е много умна жена.
— Звучи като нещо, което е казал баща ми.
— Чувам, че и той е много умен мъж.
— Не спира да ми го повтаря. Да погледнем в бъдещето тогава — каза Стаур. — Какво виждаш в него, Брок?
Наистина какво виждаше там? Лео пое дълбоко дъх.
— Кървавия Девет спечелил десет двубоя в кръга, но пощадил повечето си противници. Руд Три Дървета. Дау Черния. Хардинг Мрачния.
— Знам имената.
— Пощадил ги е и те са били задължени да му служат.
Стаур изви презрително устни:
— Искаш да ти служа значи?
— Да държа вълк за домашен любимец, хм? — Видя как лицето на Стаур се изкриви в гневна гримаса и го остави да се мъчи още малко. — Не, не мисля. Не си ми нужен така. Искам те за приятел.
Стаур прихна и моментално се наежи, докара презрителната усмивка на лицето си, изпъчи гордо гърди. Само гордост и презрение беше това момче, въпреки че загуби.
— За какво ме искаш?
— Мисля, че двамата с теб искаме едно и също.
— И какво точно е това, мамка му?
— Слава! — изкрещя Лео. Викът му отекна в стените и накара Стаур да трепне уплашено. — Искаш хората да тръпнат от страх, когато шептят името ти. Искаш лицата им да са смаяни, когато го правят. И с гордост също. Искаш да чуваш името ти в песните до това на Кървавия Девет, на Уирън-от-Блай, на всичките останали герои от старите времена! Искаш да си прочут навред. — Лео разтърси юмрук пред лицето на Стаур. — Слава в кръга, слава на бойното поле! Искаш да се биеш срещу страховити противници и да ги пращаш при пръстта! Искаш да побеждаваш! — Той изкрещя последната дума и лицето на Стаур грейна жадно като това на скъперник при вида на злато. — Знаеш ли откъде знам това? — Лео се усмихна зловещо. Или по-скоро оголи зъби. — Защото аз искам точно това.
В стаята стана тихо. Една от цепениците в огнището се размести и изсъска. Стаур се беше умислил. Двама млади, красиви герои в разцвета на силите си. Лорд губернатор и бъдещ крал напът да излязат от сенките на родителите си. Двама първенци в двубоите, мъже на действието, печелили победи на бойното поле, напът да наследят света и променят всичко в него, както намерят за добре.
— Може би двамата с теб наистина си приличаме — каза накрая Стаур.
— Съседи сме, няма изход от това — каза Лео и се наведе напред от стола. — Можем да пропилеем силите си в битка един с друг. Да пропилеем животите си, вечно надзъртайки през рамо от страх да не получим нож в гърба. Точно както умните ни родители. Но ние не сме те, ние можем да намерим собствения си път в живота. Кръгът на света е голям. Врагове в него колкото искаш. Може би и за двама ни ще е по-добре, ако се изправим срещу тях рамо до рамо.
— Красиви картини рисуваш — каза Големия вълк. Поглеждайки в блесналите му очи, Лео се замисли дали можеше да има доверие на умисления Стаур повече, отколкото на яростния. — Но наистина ли мислиш, че вълк и лъв могат да си поделят месото по братски?
— Стига да има достатъчно месо, защо не?
Усмивката се разтегли бавно на лицето на Стаур.
— Да си стиснем ръцете тогава, Млади лъве. — И той протегна ръка към Лео.
Лео се замисли дали наистина не пъхаше глава в пастта на вълка, но беше стигнал дотук. Нямаше връщане назад. И той се изправи с мъка на крака и посегна към протегнатата ръка на Стаур.
В следващия момент ахна от изненада, когато усети пръстите на Стаур да стягат дланта му, рязкото дръпване напред предизвика остра болка в раната на гърдите му. Озова се надвесен над леглото с опрян в гърлото кинжал.
— Намъкваш се така небрежно в бърлогата на вълка и ми говориш за приятелство, така ли? — Стаур цъкна с език. — Не е много умно от твоя страна.
— Досега не са ме обвинявали, че съм голям умник. Опитахме да сме врагове. — И Лео посегна през острието на кинжала и почеса замислено превързаната си буза. — И виж докъде ни докара това.
Големия вълк оголи зъби и Лео почувства натискът на острието да се усилва, видя как Стаур намести пръсти около дръжката.