— Харесвам те, Брок. Може би с теб наистина сме като две капки вода. — Усмивката на Стаур се разтегли и за най-голямо облекчение на Лео той заби кинжала в кирпичената стена до леглото. — Младия лъв и Големия вълк рамо до рамо. — Усмивката му се изкриви леко на една страна. — Светът ще трепери пред силата ни!
Празни сандъци
Силният порив на вятъра обрули сухите листа на дърветата и започна да ги носи надолу по склона на хълма. Мяташе косата на Риккъ през лицето ѝ, докато тя гледаше Лео да куца към нея, следван от Юранд и Глоуард. Гледаше и беснееше вътрешно.
Беснееше така от деня на двубоя и понякога не просто вътрешно. Три пъти беше ходила до къщата, в която той лежеше. Три пъти крачи нервно пред вратата. И три пъти си тръгна, без да влезе. Искаше да го види и не желаеше да го вижда повече. Надяваше се мълчанието ѝ да говори по-силно от думите, но явно някои мъже чуваха само каквото искат да чуят.
Лео беше изкривил от болка лице, докато се подпираше тежко на бастуна. Гледката поръси малко вина по разпаления ѝ гняв. Все пак той се би заради тях. Рискува живота си за тях, влезе в кръга заради едната ѝ дума, че ще победи. Той се спъна и тя почти се завтече да му помогне. Но той вдигна глава и като я видя, на лицето му се изписа още по-болезнено изражение. Сякаш очакваше тя да го нарани повече и от враговете му. В това, ако не в друго, беше напълно прав.
— Сега ще видиш ти една болка — промърмори тя под нос.
Беше в отвратително настроение и това, че все още виждаше привиденията от кръга, не помагаше с нищо за оправянето му. Мъгливите фигури се спотайваха в периферното ѝ зрение. Мъгливите привидения на лицата на хората следваха истинските. Виждаше хората, подготвили кръга. Хората, които се биха и умряха в битката преди двубоя. Веднъж дори видя един да сере в храстите. Никаква логика в това, не разбираше защо става така. Лявото ѝ око продължаваше да пари, нервите ѝ бяха опънати до скъсване, стомахът ѝ не спираше да се преобръща, да къркори. Тази сутрин се събуди и изпищя, когато се обърна и видя себе си, все още спяща в постелята. От време на време се сепваше, когато пред очите ѝ изплуваше образът на онзи процеп в небето. Споменът за бездънната, черна бездна, от която излизаше всичкото познание, я караше да потреперва.
Оказа се, че можеш да отвориш насила дългото око. Затварянето му обаче беше друга работа.
— Риккъ. — Когато застана пред нея, Лео опита една гузна усмивка, но тя не проработи нито за нея, нито за него. — Радвам се да…
— Антоп ми каза, че си бъбриш със Стаур Здрачния.
Лео направи поредна измъчена гримаса:
— Не е трябвало да ти казва.
— А, значи проблемът не е, че си го направил, а че той ми е казал какво си направил, така ли? Кажи ми, че този път си убил копелето!
Лео въздъхна уморено, сякаш говоренето с нея беше изтощителна работа.
— Мисля, че имаме достатъчно убити вече, не си ли съгласна?
— Един гроб повече няма да ми е проблем, стига да е за точния човек.
Глоуард вече пристъпяше нервно насам-натам, такъв дангалак, а никакъв кураж.
— Аз по-добре да… всъщност определено трябва да… — и той заотстъпва назад. Юранд остана, протегнал ръка, сякаш да подхване Лео, ако тръгнеше да пада, и гледаше свъсено Риккъ.
— Искаш ли да остана? — попита той.
— Не — отвърна Лео почти убедително. — Ще ви настигна.
Юранд отстъпи заднешком и леле, какъв поглед само хвърли на Риккъ, човек ще си каже, че не тя и Лео, а той и Лео бяха двойка. Риккъ беше решила да е твърда, но справедлива точно както казваше баща ѝ, че трябва да е, но не успя да дочака Юранд да се отдалечи достатъчно, преди да си изпусне нервите.
— И какво толкова си приказвахте с онова кръвожадно копеле?
— За бъдещето — въздъхна Лео. — Харесва ли ни, или не, той е бъдещият крал на северняците. По-добре да говорим, отколкото да се бием…
— Сериозно? — кресна Риккъ. — Изненадана съм, че не си останал до него да му държиш ръката, докато се оправи. Да се посмеете на историите му за това как запали тронната зала на баща ми, как ме преследва из горите, как изби приятелите ни, моите и твоите, Лео!
Лео присви очи, сякаш го връхлетя снежна вихрушка:
— Не сменям страните, Риккъ. Опитвам се да построя мост между тях.
— Естествено. Мост, по който тия противни шибаняци да минат необезпокоявани!
— Да убиеш врага, носи облекчение — зарецитира той с патос. — Да се помириш с него, е повод за празнуване…
— Помиряваш се с врага си, когато свършиш да трупаш пръст върху копелето! Мислиш, че Калдер Черния просто ще забрави? Той иска целия Север и няма да миряса, докато не го получи! А ти просто му изостряш апетита.