— Човек не иска обещания, които знае, че няма как да бъдат изпълнени — добави баща ѝ. — Освен това говорим за кръга. — Той повдигна безпомощно рамене. — Стават такива неща в кръга. Сега трябва да опиташ да гледаш на нещата откъм светлата им страна. В противен случай ще прекараш остатъка от дните си в тъмнина.
Риккъ изскърца със зъби. Двамата, както винаги, имаха право. За почти всичко. Но в момента я интересуваше само онова, за което не бяха прави.
— Значи, ако някой ме срита в задника, се обръщам и му благодаря, че не ме е ритнал в лицето, така ли?
— Върнахме си земята, Риккъ. Града. Тронната зала. Градината… — Устните му се разтеглиха в усмивка и той зарея замечтано поглед. — Е, ще трябва да се пооправи, но…
— И колко мислиш ще продължи това? — присви подигравателно очи Риккъ. Мисълта за подрязването на розови храсти не ѝ носеше никакво успокоение. — Ще се откаже ли Калдер Черния от мечтите на баща си, ще захвърли ли на бунището амбициите си? Алчното копеле не се е отказало. И само да извърнем глави, ще се е върнал!
Както винаги баща ѝ остана неподатлив на гнева и се задоволи с мълчаливо безразличие.
— Нищо не е вечно на този свят, Риккъ. Нито мирът, нито войната. Остава ти просто да извлечеш най-доброто от времето, което ти е отредено.
— Готово, значи ето го отговора. Правим каквото можем с каквото имаме. Достойна за гордост мъдрост, няма що.
И това не изкопчи повече от унила усмивка.
— Ще ми се да имах повече мъдри съвети. Ще ми се да знаех всички отговори.
Риккъ съжали на мига. Все така ставаше напоследък, всеки път когато изпуснеше нервите си. Люшкаше се от едната към другата крайност, проклета люлка. От онези, дето, ако не внимаваш, те удряха в задника.
— Съжалявам — каза тя и се намуси още повече. — Дал си ми всичката мъдрост, от която се нуждая. И повече отговори, които да иска една дъщеря. Не ми обръщай внимание. — Не се сдържа да изломоти обаче: — Като всички останали.
— Е, както изглежда, проблемът с твоя ненадежден, но добре сложен лорд губернатор се разрешава от само себе си. — Изърн се облегна, вдигна крак на масата и започна да мачка на топче парче дървесна гъба. — Той потегля обратно за Съюза, където онези самодоволни празноглавци, които не си размърдаха задниците да помогнат, ще го нарекат най-великия воин след Еуз, ще му напомпат така с пръдни голямата глава, че няма да може да я провре през вратата, като се върне.
— Ха — Риккъ ловко измъкна топчето дървесна гъба от пръстите ѝ и го пъхна под устната си. — Глупаво разрешение, ако питаш мен.
— Мислех, че го мразиш?
— Така е.
— Но не искаш той да заминава? — Изърн започна да мачка ново топче.
Риккъ сложи лакти на масата, подпря замислено брадичка в тях и посърна:
— Точно така.
Баща ѝ измъкна второто топче от пръстите на Изърн и го напъха под устната си.
— Чудесно, значи. Ти също тръгваш натам.
Риккъ вдигна рязко глава:
— Накъде казваш, че тръгвам?
— Адуа.
— Но аз трябва да се върна с теб в Уфрит. Да се грижа за градината ти и каквото там. — Знаеше, че няма търпението за това, още повече в последно време.
— Изърн и Тръпката ще отидат с теб да гледат да не правиш глупости.
— Или точно обратното? — промърмори Изърн, започна да мачка ново топче дървесна гъба и внимателно ги изгледа един по един.
— Ще излееш питие върху гроба на стария ми приятел Мрачния. — Той се усмихна. — Няма нужда от думи, той не обичаше да говори. Предстоят да стават промени в Адуа и някой трябва да ни представлява. След битката при Осранг ни бяха обещани шест места в Камарата на лордовете. Нищо такова не се случи.
— Обещанията са като цветята — каза Изърн. — Лесно се дават, но не траят дълго.
— Е, ако Лео удържи на думата си, може пък този път да бъдат спазени.
Риккъ забута топчето дървесна гъба от едната страна на устата си до другата и обратно.
— Не ме бива много в това да карам Лео да удържа на обещанията си.
— Опитай отново. Може пък с времето да се научиш. Ще е добре и да видиш малко свят. Ако щеш вярвай, там има много повече, отколкото са горите на Севера.
— Адуа — промърмори Риккъ. — Градът на белите кули. — Беше чувала много за него, но не беше и помисляла, че един ден ще го види с очите си. Прекараната в Остенхорм година ѝ беше предостатъчна.
— Искам да ми обещаеш нещо обаче.
— Каквото и да е.
— Откажи се.
— От какво?
— От омразата — каза баща ѝ и изведнъж ѝ се стори още по-уморен и остарял. — От враждите. От трупането на врагове. Приеми думата на човек с много богат и много горчив опит в това. Отмъщението е просто празен сандък, който мъкнеш доброволно на раменете си. Товар, под който превиваш рамене до края на дните си. Една уредена сметка посява нови две за уреждане.