— Значи казваш, че трябва просто да забравя какво казаха? Какво направиха?
— Тези неща не се забравят никога. Аз съм затрупан от спомени. — И той описа жест около себе си, сякаш към видими само за него тълпи. — Обсаден съм от копелетата. Толкова болка и разкаяние. Приятели, врагове, някои по малко и от двете. Трупани цял, прекалено дълъг живот. Човек не избира какво да помни. Но решава какво да прави със спомените. Идва момент… когато просто трябва да загърбиш всичко. — Той се усмихна натъжено и заби поглед в масата. — За да се върнеш при пръстта без товар на раменете.
— Не говори така. — Риккъ сложи ръка върху неговата. Имаше чувството, че е в бурно море и той е единствената пътеводна звезда на небето. — Имаш дълъг път до пръстта.
— Всички сме на косъм от нея, момичето ми, винаги. На моята възраст човек трябва да е готов.
Риккъ осъзна колко неща пропускаше покрай себе си, така вглъбена в собственото си негодувание, прегърна го и облегна брадичка на олисялото му теме.
— Ще ги загърбя. Обещавам. — И въпреки това нещо ѝ подсказваше, че не е от хората, които загърбваха нещо просто ей така. Зад гърба на баща ѝ Изърн тупна юмрук в гърдите си и изговори безгласно:
— Камък.
Като дъжда
— У дома — каза Савин, когато каретата най-после спря. Брод за пръв път се возеше на нещо такова и според него пътуването по този начин представляваше просто ненужно тръскане на кокали. Започваше да подозира, че луксозните неща в този живот бяха построени единствено с идеята как изглеждат, а удобството беше останало на заден план.
Домът на Савин можеше да засрами всяка крепост, която беше виждал, камо ли къща. Представляваше огромна постройка от светъл камък, с цял акър тъмни прозорци, които гледаха през широката улица, наречена „Кралският булевард“, към градините от другата страна — обагрени в огнените цветове на есенни листа. Имаше огромна веранда с дебели колони, приличаше на храм от Старата империя. В единия ѝ край имаше висока кула с тесни прозорчета и бойници на върха. От двете страни на широкото, мраморно стълбище стояха стражи с церемониални алебарди в ръце.
Брод и Лиди се спогледаха. Тя преглътна тежко, ококори очи, но и двамата бяха изгубили дар слово. Появиха се лакеи и започнаха да им помагат да слязат от каретата. Бяха облечени в ярки изумрудени ливреи, с излъскани до блясък обувки и огромни дантелени маншети на ръкавите. Мей зяпна подадената ѝ облечена в искрящо бяла ръкавица ръка и на лицето ѝ се изписа ужас. Вероятно, че ще я изцапа с пръстите си.
— Тук и проклетите прислужници приличат на лордове — промърмори Брод.
— Един от тях всъщност е лорд — подхвърли през рамо Савин.
— Ъъ?
— Шегувам се. Отпусни се. Сега това е твоят дом. — Лесно ѝ беше на нея да го каже, докато влизаше през входната врата. Брод имаше чувството, че завираше главата си в отворената да го погълне драконова паст. Само дето не мислеше, че има дракони с чак такива огромни усти като тази врата.
— Не виждам как мога да се отпусна — прошепна той на Лиди, когато заизкачваха стъпалата.
— А какво предпочита господинът, килия в Палатата на въпросите? — процеди тя през зъби, докато се усмихваше неловко на единия от стражите. — Или бесилка по пътя за Валбек?
— Права си — изкашля се Брод.
— Тогава си затваряй устата и бъди благодарен.
— Винаги добър съвет… — Вестибюлът сигурно можеше да побере половин дузина от къщите в бедняшките квартали на Валбек, взети заедно. Представляваше огромно пространство от рядко дърво и цветен мрамор, внесени от места, чиито имена, дори и да ги знаеше, нямаше да произнесе правилно. Задърпа припряно ръкавите си и яката си в безуспешен опит да си докара що-годе приличен вид.
Посрещна ги една много изискана дама — тъмнокожа, висока, поставила елегантно в скута си длани. Катраненочерната ѝ коса беше пригладена и стегната здраво на главата ѝ.
— Лейди Савин…
Савин се втурна към нея и я прегърна:
— Колко се радвам да те видя, Зури. Как само се радвам да те видя.
Тъмнокожата жена застина за момент с изписана на лицето изненада, после вдигна ръце и прегърна Савин.
— Ужасно съжалявам, че те разочаровах. Не мога да спра да мисля… ако бях там…
— Радвам се, че не беше. Нищо нямаше да можеш да направиш. По-добре да забравим за това. Нека просто всичко е… както преди. — От треперещата, унила усмивка на Савин стана ясно, че дори самата тя не си повярва. Брод знаеше точно как ставаше с подобни желания. — Успя ли да помогнеш на братята си?