— В какви производства има участие? — изграчи смаян Брод докато завиваха към дълго стълбище.
— По-добре питай в какво няма участие. Какъв опит имате?
— Аз мога да шия — отвърна Лиди. — Преди време бях помощничка на шивач на рокли. Мога да мия съдове, малко да готвя.
— При лейди Савин винаги ще има работа за човек, когото го бива с иглата и конеца. Гардеробът ѝ само изисква цял легион шивачи. — Тя завъртя ключа, отвори вратата и ги въведе в просторна, обляна в светлина стая. Пред трите големи прозореца шумоляха дървета, чиито пожълтели листа капеха бавно от клоните. През открехнатата врата в далечния край на стаята Брод видя част от дървената рамка на голямо легло. Тъкмо започваше да се чуди дали трябва да започнат да чистят стаите, когато Зури му подаде ключа. — Засега ще ви настаним тук. Докато не ви намерим нещо по-добро.
— По-добро? — смотолеви Брод, вторачен във ваза с цветя на красива, старинна маса. Винаги се беше смятал за човек без никакъв късмет. Сега се чудеше с какво беше заслужил всичко това. Защо на него се падна да стои тук, а на по-свестни от него хора да ги кълват враните по пътя за Валбек? И колкото и да мислеше, стигаше до едно и също заключение. Заслугите нямаха нищо общо с живота. Късметът беше като дъжда, не знаеш на чия глава ще падне и кой ще остане сух.
— А ти, господарю Брод, в каква роля виждаш себе си?
Брод побутна нагоре стъклата за гледане и поклати бавно глава.
— Честно казано, в къща като тази не се виждам в никаква роля. Работех в пивоварна, милейди…
— Не е нужно да ме наричаш така — усмихна се Зури. — Аз съм просто компаньонка на лейди Савин.
— Мислех, че сте приятелки — каза Мей.
— Така е. Но ако аз някога забравя, че съм нейна прислужница, а тя — моя господарка, приятелството ни няма да издържи дълго. — Тя се обърна отново към Брод. — Друго какво умееш?
— В родата ми всички са пастири до не знам кое коляно. — Това не я впечатли. Честно казано, Брод дори не си спомняше какво е, имаше чувството, че говори за други времена отпреди хиляда години. — И… бях в армията… за известно време.
Погледът на Зури се спря на татуировката на опакото на ръката му.
— Видял си битка, значи?
Брод преглътна мъчително. Имаше чувството, че на нея нищо не ѝ убягваше.
— Малко. В Стирия.
— И не си научил нищо полезно там?
— Нищо, което да е от полза на дама като лейди Савин.
Зури се засмя, докато се обръщаше да си върви — доста обезпокоителен смях според Брод.
— Оо, може би ще се изненадаш.
На по чашка с мама
Беше се надявала, че когато е отново у дома, заобиколена от вещите си, изкъпана, напарфюмирана и зад непробиваемата броня на корсета си, ще е отново каквато беше преди. Всъщност повече от преди, тъй като трудностите изглаждат характера. Вкопало надълбоко корените си дърво, което се огъва под напорите на бурите, но не се прекършва. Калена в огъня стомана и така нататък. Дрън-дрън, мамка му.
Не беше дърво, а кълбо нерви. Не стомана, а грубо отлят чугун. Валбек не беше останал зад нея в миналото, беше сега и беше навсякъде. Подскачаше при най-тихия шепот, стряскаше се от всяка сянка, все едно още беше свита на кълбо в тясната, задушна стаичка на Мей, а тълпите върлуваха отвън. Докато пудреше луничките на носа си и го превръщаше в бледо съвършенство, имаше чувството, че коремът ѝ е разпран и червата ѝ се изсипват на пода. Дори не помнеше непринудената увереност, така присъща ѝ преди. Беше шарлатанин в собствените си дрехи. Външен човек в собствения си живот.
— Майко!
— Савин! Слава на съдбата, че си в безопасност!
— Не на съдбата, а на тримата Брод трябва да благодариш. Без тях нямаше да съм тук.
— Мислех, че ще дойдеш направо след пристигането си. — Лицето ѝ придоби обичайното леко намусено изражение, сякаш щеше да започне отново да я поучава. Явно също като нея самата нямаше търпение да започне с преструвките, че нищо не се е случило и всичко е постарому.
— Исках първо да се пооправя. Имам чувството, че не съм била чиста от месеци. — В интерес на истината, дори след ваната не се чувстваше чиста. Колкото и да търкаше, ужасът беше залепнал по нея като втора кожа.
— Така се тревожихме за теб. — Тя постави ръце на раменете ѝ и я огледа изпитателно от глава до пети, както собственик оглежда пораженията от пожар в къщата си. — О, миличка, колко си отслабнала.
— Храната… не беше добра. А после и лошата свърши. — Савин се засмя почти истерично, все едно не беше чувала нещо по-смешно от това. — Ядяхме предимно обелки от зеленчуци. Нямаш представа как бързо свикваш да ги цениш. Една жена в съседната къща се опита да направи супа от лепилото, с което бяха налепени тапетите ѝ… не се получи. — Тя потрепери и се отърси от спомените. — Може ли нещо за пиене, майко? Имам нужда от… малко подкрепа. — В интерес на истината, предпочиташе прегръдка, но майка ѝ беше каквато бе, тя — каквато е, така че напиването също щеше да свърши работа.