— Знаеш, че никога не отказвам питие преди обяд. — Майка ѝ отвори шкафчето и започна да пълни чаши. — Омекотява неравния път към следобеда. — Тя подаде чаша на Савин, която я пресуши на един дъх и протегна ръка за още.
Майка ѝ повдигна учудено вежда:
— Виждам, че имаш нужда от малко омекотяване.
— Беше… — Савин усети сълзите да напират в очите ѝ, докато търсеше подходящите думи да опише това, през което мина. Пълзенето под въртящите се части на машините. Бягането през обезумелия от паника град. Клеченето в тъмнината и смрадта. — Беше…
— Сега си в безопасност. — И тя ѝ подаде пълна чаша. Савин се отърси от спомените и гледките на Валбек и отпи малка глътка, въпреки че, ако можеше, сигурно щеше да надигне гарафата.
— Къде е татко?
— Работи. Ако питаш мен обаче, няма сили да те погледне в очите. — Майка ѝ се настани в креслото с шумолене на поли, избърса потеклата от ръба на чашата си капка и облиза пръст.
— Може да изпрати стотина затворници да измръзнат до смърт в Англанд, но разочарова ли теб, няма сили да се вдигне от леглото сутрин. Сигурна съм, че ще се върне скоро. Да се увери, че си добре. — Майка ѝ я изгледа продължително над ръба на чашата си. — Добре ли си, Савин?
— Разбира се. — Чу плясъка на ведрото в черната вода. Носът ѝ се напълни с миризмата на изгоряло. — Въпреки че… — Чу скърцането на веригата, на която висеше собственикът, обесен на една от гредите на собствената му фабрика. — Може да ми… — Острието на кинжала ѝ потъна в тялото на мъжа. С такава лекота. Лицето му, толкова стъписано. — Отнеме малко време да… — Стърженето, пращенето, писъците на мъжа, когато машината захапа ръката му. — Да се нагодя отново.
Савин пресуши чашата. Отърси се за пореден път от спомените за Валбек. Насили лицето си за усмивка.
— Майко… имам новини.
— По-важни от това, че си жива и здрава?
— Може да се каже. — Кралица Терез определено щеше да се съгласи…
— Нещо лошо? — попита майка ѝ и лицето ѝ се изкриви тревожно.
— Не, не. Хубаво е. — Така поне мислеше. — Много добри новини. — Надяваше се да са. — Майко… получих предложение за брак.
— Пак ли? Колко станаха досега?
— Този път ще приема. — Имаше ли друг, който да ѝ подхожда повече? Можеше ли друг да ѝ предложи повече?
Очите на майка ѝ се ококориха:
— Мътните да го вземат. — Тя пресуши чашата си. — Сигурна ли си? След всичко, което преживя…
— Сигурна съм. — Това беше единственото, за което беше сигурна в момента. — Това, което преживях… само ме накара да осъзная… колко съм сигурна. — Орсо беше единственото, което имаше смисъл в момента, и колкото по-бързо се озовеше отново в обятията му, толкова по-добре.
— О, хайде де, не съм чак толкова стара, че да имам омъжена дъщеря. — Майка ѝ прихна тихо, отиде до масичката и измъкна запушалката на гарафата. — Е… кое е най-щастливото копеле в Съюза?
— Ами там е работата. Мм… аз…
— Да не си залитнала по някой неподходящ, Савин? — Виното забълбука в гърлото на гарафата. — Не че ще дойде краят на света, ако се омъжиш за някого под положението ти, баща ти го направи…
— Принц Орсо! — Майка ѝ вдигна рязко глава и се обърна със застинала в ръката си чаша. Звучеше абсурдно, трябваше да си го признае. Като най-невероятната част от някаква налудничава фантазия. Савин се покашля, заби поглед в пода и запелтечи нервно: — Както изглежда… след време… ще бъда върховната кралица на Съюза.
Трябваше да признае и друго — звучеше хубаво, като го каза на глас. Може би амбициозната змия, която криеше в себе си, не беше умряла напълно по време на въстанието, просто беше заспала зимен сън. И сега, надушила властта, се бе пробудила, по-ненаситна и от преди.
Но когато вдигна очи от пода, видя, че на лицето на майка ѝ се беше изписало странно изражение. Със сигурност не беше радост. Нито дори изненада. Безпристрастен наблюдател го би описал като ужас. Столчето на чашата изтрака на масата, докато я поставяше с разтреперана ръка.
— Савин, кажи ми, че се шегуваш.