— Не. Той поиска ръката ми. Една изискана дама никога не отговаря веднага, разбира се, но смятам да приема…
— Не! Савин, не! Той не е… той не е за теб. Той е пройдоха. Печално известен непрокопсаник. Пияница.
Савин почти се задави, ама че ирония, но майка ѝ сграбчи ръката ѝ и ноктите ѝ се впиха отчайващо в нея.
— Не може да се омъжиш за него! Той иска само парите ти. Ти искаш само положението му. Това не са здрави устои за един брак, разбери, че…
Поучения за устоите на брака? От нея? Савин измъкна ръката си от пръстите ѝ.
— Не става дума за пари и положение в обществото. Знам, че всички го мислят за глупак, но не са прави. Той ще бъде добър крал. Убедена съм в това. И също така прекрасен съпруг. Сигурна съм. Той беше там. Когато се нуждаех от него, премести планини заради мен. Хората смятат, че е безхарактерен, но се лъжат. Аз съм това, от което се нуждае, и той е това, от което се нуждая аз. Той е нещото, за което не бях подозирала дори, че се нуждая. — С него се чувстваше в безопасност. С него до себе си можеше да е по-добрият човек, както си обеща. С негова помощ щеше да загърби ужасите от Валбек и да погледне отново към бъдещето. И тя избухна в искрен, момичешки смях, нещо напълно нетипично за нея. — Влюбени сме!
Майка ѝ не заподскача от радост. Напротив, лицето ѝ побеля като платно. Тя се свлече на стола и закри уста.
— Какво направих? — прошепна тя.
— Майко… започваш да ме плашиш.
— Не можеш да се омъжиш за принц Орсо.
Савин клекна пред нея и взе ръцете ѝ в шепи. Бяха леденостудени. Като на мъртвец.
— Не се тревожи. Той ще поговори с кралицата. Ще поговори с краля. От години го карат да се ожени, ще са доволни, че е избрал човек! Ако ли пък не, той ще ги убеди! Познавам го! Имам му доверие. Той…
— Не можеш да се омъжиш за принц Орсо.
— Знам, че репутацията му е лоша, но той не е такъв, за какъвто го смятат хората. Ние се обичаме. Той има добро сърце. — Добро сърце? Какви ги плямпаше? И въпреки това продължи все по-бързо, все по-нервно: — А аз имам здрав разум и за двама ни. Обичаме се. Пък и помисли за всичко, което можем да…
— Не ме разбра, Савин. — Майка ѝ вдигна поглед. Очите ѝ бяха навлажнени, но в тях имаше непозната досега неумолимост. Не беше ги виждала такива от много отдавна. — Ти… не можеш… да се омъжиш… за принц Орсо — тя изговори бавно и отчетливо всяка дума.
— Има нещо, което не ми казваш, нали?
Майката на Савин притвори очи и от едното се търкулна почерняла от грима ѝ сълза.
— Той е твой брат.
— Той… — Савин я зяпна, цялата изтръпнала от ужас. — Той е какво?
Майка ѝ отвори зачервени очи. Успокои се. Измъкна ръцете си от тези на Савин и на свой ред взе ръцете ѝ в шепи. Стисна ги.
— Преди кралят… да стане крал. Преди дори някой да подозира, че ще стане крал. Ние… той и аз… имахме нещо.
— Какво имаш предвид, какво нещо? — изпъшка Савин. Кралят винаги се държеше особено в присъствието ѝ. Винаги заинтересуван от нея. Така внимателен.
— Бяхме любовници. — Майка ѝ сви рамене. — После се разбра, че той е незаконороден син на крал Гуслав. Провъзгласиха го за крал, ожени се по политически причини, но аз… аз вече носех теб в утробата си.
Савин не можеше да си поеме дъх. Спомни си как я гледаше кралят по време на последната среща на Слънчевото общество на Адуа. Този отнесен поглед…
— Бяха смутни времена — продължи майка ѝ. — Гуркулите тъкмо бяха нахлули. Лорд Брок въстана срещу короната. Монархията се крепеше на косъм. За да ме защити… за да предпази теб… баща ти — тя изкриви болезнено лице, осъзнавайки, че думата вече не пасва на архилектора така, както преди — ми предложи да се омъжа за него. — Тя прехапа устна. Заприлича на виновно момиченце, хванато с ръка в кутията за сладки.
— Аз съм незаконородена дъщеря на краля? — Савин отскубна ръцете си от нейните.
— Савин…
— Аз съм шибаното кралско копеле и баща ми не ми е баща? — Тя се олюля и залитна силно назад, все едно бе зашлевена.
— Изслушай ме, моля те…
Савин притисна с пръсти слепоочия. Главата ѝ щеше да се пръсне. Тя свали рязко перуката от главата си и я запрати гневно в ъгъла.
— Аз съм кралско копеле, баща ми не ми е баща и съм лапала кура на брат ми? — изкрещя тя.
— Не повишавай тон — изсъска майка ѝ и се надигна от креслото.
— Да не повишавам тон? — Савин се хвана за гърлото. — Ще повърна.
И повърна, мъничко. Преви се о две и преглътна надигналата се в гърлото ѝ примесена с вкус на вино горчилка.
— Ужасно съжалявам. — Майка ѝ потупа гърба ѝ, все едно от това имаше някаква полза. — Толкова много съжалявам. — Тя взе лицето на Савин в шепите си и го извърна към себе си. И ръцете ѝ бяха изненадващо силни. — Но ти не бива да казваш на никого. Никого. Особено на Орсо.