— Все нещо трябва да му кажа — прошепна Савин.
— Откажи му — каза майка ѝ. — Откажи му, но не му казвай защо.
Питие с мама
— Кога значи тръгваме за Севера? — попита Жълтен.
Тъни го изгледа отвисоко така, все едно беше паднала по гръб буболечка, която рита с крака и не може да се преобърне.
— Не си чул?
Жълтен замига на парцали и на лицето му се изписа глуповато изражение. Любимото му изражение.
— Какво да съм чул?
Форест изпусна две съвършени струи дим през ноздрите си. Биваше го във всичко Форест: в командването на войска, в носенето на шапки и очевидно в пушенето.
— Новият лорд губернатор на Англанд, Лео дан Брок, е победил в двубой Стаур Здрачния, сина на Калдер Черния, наследника на трона на Севера и според думите на всички — страховит противник.
— Мъжки двубой, по северняшки! — Орсо тупна юмрук върху масата. — Мъж срещу мъж в кръг от мъже! Пръски кръв по снега и така нататък. Мъжка кръв, разбира се.
— Прекалено много на юг — каза Тъни — и прекалено рано за сняг за това време от годината. Но не и за кръв.
— Кажи ми, че е разцепил кратуната на проклетия глупак — каза Жълтен.
— Както се говори, той е бил подобаващо ранен — изръмжа Орсо. — Но кратуната му е непокътната.
— Няма справедливост на този свят и това е — добави Тъни.
— Изненадваш ме, Тъни.
— Незнайно защо, но съм непоправим оптимист.
— Войната в Севера свърши — каза Форест. — Уфрит е отново в ръцете на Кучето и протекторатът си е същият както преди.
— Само малко опърлен тук-там.
— Значи Младия лъв отмъкна всичката слава, а? — изропта Жълтен.
— Славата се лепи на някои хора. — Орсо огледа замислено дланите си. — А на други просто се изплъзва между пръстите.
— Плъзга се като масло по вода — подхвърли Хилди от малкото канапе.
— Винаги съм отблъсквал славата — отбеляза Тъни, — но не съжалявам ни най-малко за нищо.
— За нищо? — каза Орсо. — Какво ще кажеш за двестате обесени по пътя за Валбек?
— Нямам вина за това.
— Нито вие, Ваше Височество — добави Форест.
— Подозирам, че въпреки това ще отнеса доста обвинения.
Тъни сви рамене:
— Богаташите, изглежда, те харесват повече от всякога. — Беше истина. На портите на Адуа се беше събрала цивилизована тълпа от добре облечени и доброжелателни посрещачи. — А те могат да изразят обичта си в паричен вид.
— Вярно — каза Жълтен. — Така де, каква полза от обичта на бедняците?
— Ама разбира се — отвърна Орсо. — Всички велики крале от миналото са изпитвали единствено презрение към огромното мнозинство от поданиците си.
Както обикновено, сарказмът му остана незабелязан от Жълтен.
— Именно — каза той въодушевен, — точно това казвам.
Кралицата седеше изпънала до болка гръб на един от неудобните, украсени с позлата столове в средата на огромния салон. В далечния ъгъл четирима музиканти стържеха по струните с лъчезарни усмивки на лицата.
— Орсо! Героят покорител! — Тя се изправи на крака да го посрещне — безпрецедентна проява на чест — целуна въздуха до едната му буза и я потупа нежно за всеки случай. — Никога не съм се гордяла повече с теб.
— Боя се, че не съм вдигнал високо летвата, майко.
— Въпреки това.
Орсо се насочи право към гарафата с вино и измъкна запушалката. Не можа да намери основателна причина да я върне отново в стъкленото гърло, и я остави отстрани.
— Както чувам обаче, не мога да се меря с постиженията на Младия лъв.
Ноздрите на кралица Терез потрепнаха заплашително:
— Ти извоюва победа, без дори да извадиш меч. Дядо ти винаги казваше, че това е най-добрата победа. Той също щеше да се гордее с теб.
Дядото на Орсо, на когото беше кръстен, Върховният херцог от Талинс, според повечето хора бил отвратителен тиранин, мразен навред из Стирия. Но след това бил победен, свален от престола и убит, а такива хора рядко се радваха на хвалби от идните поколения.
— Подлъгах някакви селяни да се предадат и после ги обесихме — каза той, докато пълнеше чашата си. — Това ще пише в историческите книги.
— В историческите книги ще пише онова, което заповядаш на историците да напишат. Един ден ще бъдеш крал, Орсо. Не бива да се тормозиш заради малцина, трябва да мислиш за всеобщото благо.