— Надявам се, че това малко приключение е заситило поне на първо време жаждата ти за слава.
— Подозирам, че я засити само на първо време. Всъщност… обмислях дълга си към продължаването на династията. Брак, с две думи.
Главата на кралицата се извърна рязко към него като тази на сокол, забелязал мишка в шубрака.
— Сериозно?
— Да.
Тя щракна с пръсти:
— Първородната дъщеря на херцога на Никанте всеки момент ще достигне възраст за женене, а този род се слави с почти непристойна плодовитост. Говори се, че имала нежна натура…
Орсо се изкикоти:
— Не мисля, че нежните натури са мой тип.
— Имаш тип?
— В интерес на истината, да.
В интерес на истината, за него имаше само една жена, всичко останало беше плява. От момента, в който я видя в шатрата си, знаеше, че е влюбен до уши в нея. Достойнство ли да искаш. Непоколебимост. Куражът на тази жена, преминала през всички трудности. Не се нуждаеше от бижута, от грим, от перуки. Без тях беше още по-красива. Знаеше, че не я заслужава, но искаше да я заслужава. Надяваше се с много упорит труд да я заслужи. Или нещо такова. Навън времето беше отвратително. Дъждът плющеше по огромните прозорци, вятърът брулеше и носеше пожълтели и кафяви листа из градините на двореца, но само да се замислеше за Савин, и сякаш слънцето изгряваше и го обливаше с топлина.
Майка му забеляза блаженството на лицето му и присви подозрително очи.
— Защо си мисля, че вече имаш конкретна дама предвид?
— Защото мислите ми са запълнени с конкретна дама. — Кралицата нямаше да остане доволна, но в живота на всеки мъж идваше момент, в който просто трябваше да загърби мнението на майка си. Той пое дълбоко дъх и се наведе напред.
— Майко…
Чукането на вратата го прекъсна. Тя изскърца, открехна се и през пролуката се подаде главата на Хилди. Тя свали войнишкото кепе и под него се показаха русите ѝ къдрици, незнайно защо остригани доста късо.
— Нося съобщението, което чакахте, Ваше Височество. — Тя му показа писмото. Малък квадратен лист бяла хартия, запечатана с бял печат. Такъв малък предмет, а бе побрал всичките му надежди.
— Да, да! — викна Орсо и почти скочи от стола. — Влез де. Влез!
Отне ѝ сякаш цяла вечност да прекоси, влачейки крака, огромното пространство от лъскави плочи, после да направи един изключително нескопосан реверанс пред кралицата.
— Ваше Величество…
— Зарежи тия глупости! — викна отново Орсо и грабна писмото от ръката ѝ. Не помнеше някога преди да е бил толкова нетърпелив и развълнуван за каквото и да било. Зачопли печата, но пръстите му бяха станали тромави, все едно носеше дебели ръкавици, и накрая просто разкъса грубо хартията, както успя. Сърцето му биеше лудо. Зрението му се замъгли от притеснение. Кратко съобщение, няма как да е друго освен „да“. Със сигурност ще е „да“. Какво друго може да е?
Притвори очи, остави музиката да успокои малко нервите му, пое дълбоко дъх, овладя ръцете си и зачете.
Ще трябва да ти отговоря с „не“. Ще те помоля никога повече да не се свързваш с мен. Никога.
И това беше.
Първоначалната му реакция бе просто смайване. Отказваше ли му? Как е възможно да му откаже? Беше напълно убеден, че и двамата искат това.
Прочете отново писмото. И отново, за трети път. Ще трябва да ти отговоря с „не“.
Заслепяващата ярост го прониза като нож и измести първоначалното му смайване. Трябваше ли да е толкова груба, мамка му? С такава зверщина? Просто бележка? Два реда? Предложи ѝ всичко на този свят, всичко, а тя просто смачка с тока на обувката си топките му, докато с другия крак го рита до посиняване. Орсо смачка писмото в треперещ юмрук.
— Лоши новини? — попита майка му.
— Нищо, за което да се безпокоиш. — Чу гласа си, както винаги небрежен, но сякаш много отдалеч.
И след гнева дойде ред на потопа от осакатяващото чувство за загуба. Просто така, всичките му мечти потънаха вдън земя просто ей така. Бележката не оставяше никаква възможност за надежда. Нито за увъртане и умилкване, дори за ветеран в увъртането като него. Ще те помоля никога повече да не се свързваш с мен. Никога. Никога няма да намери друга, която да го разбира така, както Савин. Просто нямаше друга като нея. И сега, когато знаеше, че не може да я има, тя беше по-желана от всякога.
— Ще има ли отговор? — попита Хилди и смръщи чело.
— Не — успя да отвърне някак Орсо, — няма. — Какво можеше да отговори?
И накрая беше ред на прилива от омраза към себе си и истинска погнуса. Те поне бяха познати чувства. Когато покриха като мръсна вода главата му, дори не се бори за глътка въздух. Каква полза. Беше толкова вглъбен в себе си, в това, което той иска, че дори не се беше замислил за нейните желания. Все пак всички казваха, че е себичен. Каква изненада, оказаха се прави. Защо жена като нея ще иска мъж като него? Не, защо да го иска която и да е жена? Като оставеше настрана короната, малко глупави шеги и скапана репутация, какво друго можеше да предложи?