— Трябва да планираме огромен парад в твоя чест. — Очите на майка му блеснаха при мисълта колко права щеше да се окаже най-после в очите на целия свят. — Цялата страна ще стане свидетел на реабилитацията на нашето семейство. Лично ще се погрижа за това.
И сега Орсо усети как затъва в тресавището на депресията. Савин беше настъпващата зора, но сега за него слънцето угасна и той потъна във вечен мрак. Загледа се в усилващия се дъжд отвън. Не изгуби просто нея, изгуби по-добрия човек, който щеше да бъде с нея, по-добрия Съюз, който щяха да изградят заедно. Усети как силите му изтичат, как се свлича на стола в безформена пихтия. Нямаше сили да вдигне глава. Да диша дори.
Опита, прекалено късно, но опита да направи нещо от себе си. И резултатът беше двеста обесени по пътя за Валбек и една бележка.
— А после трябва да започнем планирането на сватбата ти. Стига да намерим някоя от този твой тип.
Защо въобще си правеше труда? За каквото и да е.
Пресуши чашата. Превъзходно осприянско вино, но имаше вкус на талаш в устата му. Въздъхна дълбоко и го заболя от въздишката в буквалния смисъл.
Искаше да плаче.
— Би ли ми сипала още една чаша, ако обичаш? — промърмори той.
Въпроси
— Аз съм — каза Талоу с присъщия си навик да съобщава на глас очевидното. Вик знаеше, че е той. Не е като да имаше много посетители.
Хвана го за рамото и го вмъкна покрай себе си в тясното антре. Нямаше много място за двама души, но след Валбек беше отслабнала още повече, а Талоу поначало беше торба кокали. Огледа внимателно тъмния двор отвън, преди да затвори вратата. Привичка от лагерите, която продължаваше да спазва стриктно. Нямаше никого отвън. Единственият шум идваше от капещия улук отгоре.
— Добре ли си? — попита Талоу, докато затваряше вратата и спускаше двете тежки резета.
— Ти си тази, която остана в града — отвърна той.
— Ти за мен не се тревожи.
— Естествено — каза той и сведе тъжната си усмивка към върха на обувките си. — Изкована си от желязо. Нищо не може да те нарани.
С всеки следващ път, когато го виждаше, все повече приличаше на брат ѝ. Или може би и спомените ѝ се променяха. И в тях брат ѝ все повече заприличваше на Талоу. Може би за да успее да го спаси този път. Каква жалка картинка е. Спомените могат да те предадат, беше го виждала стотици пъти. Дялкай каквото можеш от тях, докато не започнат да те устройват. Трябва да си постоянно нащрек. За всички около теб. За себе си дори.
Тя извърна глава, за да е сигурна, че той няма да отгатне по лицето ѝ за какво мислеше. Покажеш ли им слабост на другите, ще намерят начин да я използват срещу теб.
— Видя ли се със сестра ти? — попита тя, докато го водеше от тясното антре към малката всекидневна.
— Видях я.
— Добре ли е?
Талоу кимна, но нещо в погледа му подсказа на Вик, че имаше предвид „не благодарение на теб“. Или може би на нея ѝ се стори, че имаше това предвид. Тя побутна с крак напред стола от другата страна на подредената върху масата дъска за квадрати и той седна. Нямаше много място до стената дори за кльощаво момче като него.
— Какво е това?
Нещо я жегна отвътре, когато осъзна, че той питаше за книгата на Сибалт. „Животът на Даб Суийт“. Беше отворена. На онази страница, на която се отваряше от само себе си. На страницата с илюстрацията на самотния ездач, вперил очи в далечината над безкрайно море от трева.
Оказа се изключително неприятно някой да я гледа. Така все едно надничаха в главата ѝ, в най-потайните ѝ мечти.
— Това е Далечна страна — отговори накрая тя.
— Красива е.
Трябваше да е изхвърлила проклетото нещо. Протегна ръка и затвори с плясък книгата.
— Измислена картина от пълна с лъжи книга. — Вик я хвърли на прашния перваз на прозореца.
Талоу се свлече прегърбен на стола:
— Предполагам.
Почувства се виновна донякъде, че реагира така.
— Да ти предложа нещо? — изръмжа тя. Нали това прави човек, когато има гост. Пък макар и гост по принуда.