— Какво имаш?
Вик се замисли за момент.
— Нищо.
— Двойна порция от това, значи. — Талоу обходи с големите си, тъжни очи малкото ѝ и почти необзаведено жилище, мръсните прозорци и избилите по стените влага и плесен. — В името на това, значи, го правиш?
— Кое?
— Всичко това — той вдигна ръце и ги стовари обратно в скута си. Трябваше да му го признае, през неговия свеж поглед наистина не беше нищо особено. Вик прекарваше време тук само когато нямаше къде другаде да отиде.
— По-добре ли щеше да се почувстваш, ако живеех като кралица?
— Щях да мога поне да те разбера. — Той се наведе към нея над прекалено тясната маса. Ако и тя се беше навела по същия начин, щяха да ударят глави в средата ѝ. — Обесиха двеста души, между другото. Заради това, което направихме.
— Двеста предатели. — Вик забоде показалец в масата под носа му. — Заради това, което те направиха. Колко хора умряха в глупавото им въстание? Не се залъгвай, че имаше нещо смислено и правилно в това. Не се заблуждавай, че имаше пред нас някакъв благороден път, по който ние просто отказахме да тръгнем. Ние тръгнахме по единствения възможен път. Съжалявай, щом така искаш, но аз няма! — Осъзна, че крещеше, че той се беше дръпнал назад, а тя се бе надвесила над масата. Успокои гласа си и повтори, този път просто съобщаваше факт, а не изливаше гнева си. — Аз няма. Ето. — Тя извади монетата от джоба си, постави я в средата на масата и тя изтрака силно. Джизал Първи гледаше сурово от наскоро изсечената златна монета от двайсет марки.
— За какво е това? — попита Талоу.
— Свърши добра работа във Валбек. Действа бързо. Показа инициатива.
— Аз просто направих каквото ми каза.
— И го направи добре.
Той се вторачи в златната монета.
— Не бих казал, че се гордея особено със себе си.
— Интересува ме само какво правиш. Как се чувстваш, си е твоя работа. Но щом те мъчи чак толкова, остави монетата.
Той преглътна, изпъкналата буца на тънката му шия се повдигна и спусна и той протегна ръка и прибра монетата. Точно както Вик очакваше, че ще направи. Тя не успя да сдържи усмивката си. Да му се не види, беше копие на брат ѝ.
— Не всички са изковани от желязо — изръмжа той.
— Дай си малко време — отвърна тя. — Ще станеш.
— Инквизитор Тюфел! — възкликна архилекторът, сякаш появата ѝ беше очарователна изненада, а не поискана от него среща, която тя не можеше да откаже. Той потупа пейката до себе си. — Седни.
Седенето близо до някого открай време я изнервяше. От друга страна, в лагерите беше спала притисната до непознати. Натъркаляни в сламата, плътно един до друг като прасета в кочина. По-добре така, отколкото да измръзнеш през нощта. По-добре така, отколкото да засегнеш Негово Високопреосвещенство.
И тя седна, погледна пак градините пред себе си и се загърна в палтото си. Беше ясен, мразовит ден. Спорадичните пориви на вятъра диплеха ситни вълнички по гладката повърхност на езерото, брулеха листа и ги носеха на талази покрай черните ботуши на разпръснатите наоколо бдителни практици.
— Навремето прекарвах доста време тук, седнал на точно тази пейка. — Глокта премрежи очи и се загледа в светлото есенно небе. — Седях и гледах водата. Лекарите ми казваха да седя повече на слънце.
— Това е много… спокойно място — каза Вик. Учтивите разговори не бяха между силните ѝ страни.
— Хм, сякаш за хора като нас има спокойствие от тази страна на гроба. — Глокта я дари с една тънка усмивка. — Свърши отлична работа във Валбек. Демонстрира остър ум, смелост и лоялност. Началник Пайк е останал истински впечатлен, а той не е от хората, които се впечатляват лесно.
Вик не пропусна да отбележи, че току-що получи същите комплименти, които тя отправи към Талоу. Някои хора хващаш на въдицата, като ги караш да мислят, че си им нужен. Но в повечето случаи беше обратното, караш ги да мислят, че ти се нуждаеш от тях. Хората искат да са доволни от себе си. Искат да знаят, че са нужни някому. Вик се замисли дали и кога точно тя се хвана на въдицата. Сигурно беше много отдавна.
— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. — Прецени, че това ще е достатъчно.
— Започвам да разчитам все повече на теб. Честно казано, мисля, че си единственият човек, на когото мога да се доверя напълно.
Замисли се на колко ли хора досега архилекторът бе пробутал същата лъжа. Самата мисъл, че той може да се довери напълно на някого, беше смехотворна, но тя го остави без коментар. Прецени, че и за двама им е по-добре да се преструват, че го вярват.
— Заслужаваш награда — продължи той. — Има ли нещо, от което се нуждаеш?