Вик не обичаше наградите. Дори заслужените. Напомняха ѝ прекалено много на дългове, които ще трябва да изплаща с лихвите. Замисли се дали да не каже нещо от сорта на „искам само да служа“ или друга идиотщина в същия дух, но реши, че така тя щеше да е тази с преструвките. Затова се задоволи с просто „Не“.
— Нека поне ти намеря по-прилично жилище.
— Какво му има на това, в което живея в момента?
— Знам точно какво му има. Живял съм в него. Докато служех при предшественика ми, архилектор Сълт.
— Върши ми работа.
— И на мен ми вършеше работа, но не възразих да се преместя в по-хубаво. Има хора, които получават много повече за много по-малко заслуги.
— Техен проблем.
Той се усмихна така, сякаш ѝ беше прочел мислите. Сякаш беше очаквал тя да каже точно това.
— Нека позная, мислиш си, че като откажеш възнаграждението за свършената работа, ще е все едно не си свършила работата? Но и двамата знаем, че ти свърши работата.
— Ще приема ново жилище, когато работата е свършена, Ваше Високопреосвещенство. — Тя се загледа в градинаря, който събираше с гребло изпопадалите листа и ги товареше в ръчна количка. Неблагодарна работа, тъкмо събереше всичко, и вятърът довяваше нови листа върху току-що оголеното петно в тревата. — Работата във Валбек можеше да бъде свършена доста по-добре. Ризно избяга. Съдийката избяга. Той може да е, може и да не е опасен, но тя със сигурност е. Много други също напуснаха града преди пристигането на принц Орсо и не мисля, че този завършек на въстанието ще им убие апетита за тяхната Голяма промяна.
— Съгласен съм. Трошачите бяха… сломени… но само временно.
— Ризно е просто един дебел мечтател. Не вярвам да е планирал сам въстанието.
— Склонен съм да се съглася. — Архилекторът обходи с поглед градините и понижи глас. — Започвам да подозирам, че проблемът ни може би се корени в другата страна на социалната стълба. — Той извърна поглед към надничащия над короните на дърветата позлатен купол на новата Камара на лордовете и повдигна многозначително вежди.
— Благородниците?
— Бяха обложени с тежки данъци, за да платим за войните на краля в Стирия. — Глокта почти не помръдваше тънките си устни, докато говореше. — Настояха за реформи като компенсация и заграбиха много обществена земя. Мнозина напълниха подобаващо джобовете си. И въпреки това мнозинството наскоро изпрати писмена жалба до краля.
— От какво се оплакват?
— Обичайното. Недостатъчно власт. Малко пари.
— И какво искат?
— Обичайното. Повече пари. Повече власт.
— Подозирате членовете на камарата, които са подписали писмото?
— Разбира се. — Глокта извади кърпичка и попи потеклата от едното му око сълза. — Но не толкова, колкото подозирам онези, които не са подписали.
— Имена, Ваше Високопреосвещенство?
— Брок мога да оправдая, бяха прекалено заети в Севера. Но младите лорд Хюген, Барезин и най-вече Ишър ми изглеждат прекалено доволни от живота. Изгубиха много, когато кралят бе избран и възкачен на престола, или поне бащите им изгубиха много. Тези тримата имат най-много основания да се жалват, но не го правят.
— Мислите, че може би някой от тях стои зад въстанието?
— Човешко е, особено за амбициозен човек, да си недоволен от живота. Доволните ме тревожат. А Ишър е изключително коварен. Участва в изготвянето на тези нови поземлени закони и забогатя прилично.
— Неприятности в двата края на социалната стълба — каза Вик. — Смутни времена.
Глокта се загледа в градинаря, който продължаваше да се бори с непосилната си задача.
— Времената винаги са смутни.
Цивилизация
Палубата скърцаше под краката ѝ, платната плющяха под напорите на вятъра, гларусите се рееха високо в соления въздух над главата ѝ и крещяха.
— Мътните да го вземат — промърмори Риккъ.
Градът представляваше огромен, кремав полумесец, разстлан около ветровития, зеленикавосив залив. Необятна маса от стени, мостове и безкрайни върволици от сгради, струпани нагъсто — каменни полипи и раковини, разкрити от отлива. Лъскавите ивици на реки и канали блещукаха между сградите. Издигаха се кули и високи като кули комини, които размазваха кафяво по синьото небе над града.
Беше чувала, че е голям. Всички знаеха това. Отидеше ли някой в Адуа, като се върнеше, чешеше глава и казваше все същото: „Голям е“. Но тя не беше предполагала, че ще е чак толкова голям. Можеше да наместиш сто пъти Уфрит в него и пак да ти остане място да наместиш сто пъти и Карлеон. Не вярваше на очите си. Броят на сградите, броят на корабите, на хората — мравуняк. Не, хиляди мравуняци един до друг. Само от мисълта ѝ се завиваше свят. Всъщност просто усилваше постоянното ѝ главозамайване. Тя сведе поглед към дъските на палубата и разтри слепоочия. Само това ѝ трябваше, та нали и бездруго се чувстваше нищожно малка.