— Мътните да го вземат — промърмори отново и изпуфтя.
— Адуа — каза някакъв човек, застанал до нея. — Центърът на света. — Беше набит възрастен мъж с дебели, рунтави вежди, къса посивяла брада и напълно плешива глава, която изглеждаше като изкована на наковалня — цялата в бабуни и плоски страни. — Поетите го наричат Града на белите кули, въпреки че в последно време бият повече на кафеникавосиво. Красив е, нали, отдалече? — Той се наведе към нея. — Но имай ми доверие, отблизо смърди.
— Важи за повечето неща — промърмори Риккъ и изгледа намръщено Лео. Младия лъв, нахилен до уши, с вятъра в лицето си, заобиколен от безгрижните си приятели. Проклети младоци, проклети герои, пълни задници. Тя осмука сока на дървесната гъба от венците си и запрати плюнката през парапета на борда в пенещата се покрай кораба вода.
Не беше спряла да мисли за всички неща, които можеше да му каже. Перли на остроумие и мъдрост, неща, които никога нямаше да чуе от тези идиоти. Ако не беше дългото око, той щеше да умре в кръга. А как ѝ се отплати, държа се с нея като с някакво нищожество.
Тъкмо разпалваше наново гнева си, когато той отметна назад глава и се засмя — силен, неподправен смях — и тя моментално се натъжи, че се бяха скарали, прииска ѝ се отново да се смееха заедно, почувства се отново предадена от него и от целия свят. Истина бе, че той ужасно много ѝ липсваше. Но проклета да е, ако тръгнеше да му се извинява. Не, той на нея трябваше да се извинява, и то на колене. Но как да мразиш някого с такъв задник като неговия…
Той хвърли поглед към нея и тя побърза да извърне глава. Хванеше ли я, че го гледа, това щеше да е точка в негова полза или нещо такова. Но извръщайки поглед от Лео, означаваше да погледне отново плешивото копеле, което незнайно защо я оглеждаше като интересна находка.
— Кой си ти всъщност? — попита тя. Осъзна, че прозвуча грубо, но проваленият ѝ романс с Лео, още парещото ѝ ляво око и почти двете седмици морска болест на проклетия кораб бяха изчерпали търпението ѝ напълно.
Той не само не се засегна, но се усмихна още по-широко — гладна усмивка като на лисица пред отворен курник.
— Казвам се Баяз.
— Като Първия магус?
— Точно като него. Защо съм него.
Риккъ примига неразбиращо. Вероятно си просеше юмрук в лицето с такава опашата лъжа, но нещо в искрящите му зелени очи я накара да повярва.
— Хм, гледай ти.
— А ти си Риккъ, дъщерята на Кучето. — Тя го зяпна, а той ѝ се усмихна отново. — Познанието е сила. Моята работа изисква да знам кой кой е.
— И каква ти е работата?
Той се наведе заговорнически към нея и почти изсъска:
— Всичко.
— Звучи ми като ужасно много отговорности.
— Признавам, понякога се замислям, че може би не трябва да се изсилвам чак толкова.
— Не трябва ли да носиш жезъл?
— Оставих го вкъщи. Какъвто и голям сандък да помъкна, все не се побира вътре. А и магията, да ти призная… — той присви замислено очи към града — в последно време излиза от мода.
— Говори за себе си — каза тя, прехвърли топчето дървесна гъба от другата страна на устата си и задъвка. — Благословена съм с дългото око. — Риккъ зърна за миг привидението на потъващ кораб, чиято мачта се накланяше право към тях, преди корабът да изчезне в бурното море. Тя се покашля и опита да не обръща внимание на привиденията на моряците, които наскачаха в разпенената вода. — Или проклета с него, не знам.
— Интригуващо. И какво си видяла?
— Най-вече откъслечни образи. Привидения и сенки. Стрела, меч. Черна бездна в небето с познанието за всичко на света в нея. Видях вълк да изяжда слънцето, лъв да изяжда вълка, после агне да изяжда лъва и накрая един бухал изяде агнето.
— И какво вещае това?
— Де да знам.
— А какво виждаш, когато погледнеш мен?
Тя изви очи и свъси вежди:
— Човек, който трябва да набляга повече на истината и по-малко на пайовете.
— Ха. — Той постави една широка длан на големия си корем. — Много благодаря за откровението.
Риккъ се усмихна. Да си признаеше, започваше да го харесва, въпреки че се съмняваше, че може да повярва и на дума, излязла от устата му.
— И какво води Първия магус в Адуа?