— Прекалено дълго бях задържан в руините на Запада от нуждите на неразумните ми братя и сестри. Затънали са в миналото. Слепи за бъдещето. Но винаги когато мога, гледам да се отбия до Адуа. Да се уверя, че не са разрушили каквото съм построил. — Той зарея поглед към пълния с кораби с всевъзможни размери и форми залив. — Човешката способност за саморазрушение не спира да ме изумява. Обичат да тръгват по пътеки, които очевидно водят до ръба на отвесна скала. А и Съюзът има много врагове.
Риккъ повдигна недоумяващо вежди:
— Кой ще е толкова глупав, че да тръгне на война срещу всичко това?
— Гуркулите, преди могъщата им империя да се слегне като недопечен сладкиш. Бетод, противно на съветите ми. Дау Черния, противно на съветите ми. И сега Калдер Черния. Отново противно на съветите ми.
— Изглежда, съветите ти не се радват на такава популярност, колкото ти се иска — каза Риккъ, извръщайки очи настрани.
Баяз въздъхна дълбоко и на лицето му се изписа огромно разочарование. Напомни ѝ на гувернантката в Остенхорм, докато се опитваше да ѝ обясни какво е осанка.
— Понякога хората трябва да бъдат оставени да правят грешки — каза той.
Риккъ засенчи очи срещу пръските морска вода, когато корабът им се насочи към един от пристаните и си запробива път през гъмжилото в залива. Чуваха се вече далечни викове, трополене на фургони и трясъкът на стоварвани на кейовете товари.
— Колко народ живее тук? — прошепна тя.
— Хиляди. — Първият магус повдигна рамене. — Милиони може да са станали вече. Градът расте нагоре и настрани. Започва да засенчва дори великите градове от древността — по размери, ако не по великолепие. Има хора от всички краища на Кръга на света. Тъмнокожи кантикци, бягащи от хаоса в Гуркул. Бледи северняци, дошли в търсене на работа. Хора от Старата империя, тръгнали да търсят ново начало. Пътешественици от новото кралство Стирия, търговци от Хилядата острова, хора от Сулджук и Тонд, където боготворят слънцето. Неизброимо множество — живеят, умират, работят, плодят се, катерят се един връз друг. Добре дошла — Баяз разпери ръце пред чудовищния по размери великолепен град — в цивилизацията!
Присвил очи срещу пръските морска вода, Юранд се взираше в Адуа.
— Да му се не види, колко е пораснал.
— Ужасно много — отвърна Лео. При все това изглеждаше му някак по-малък от последния път, когато беше идвал. Тогава беше просто недодяланият син на лорд губернатор. А сега самият той бе лорд губернатор, победил страховит воин в двубой, спасил собственоръчно протектората.
Безспорно Адуа беше пораснал. Но Лео беше пораснал повече.
Улови се, че непрекъснато хвърля погледи настрани. Все в същата посока и противно на здравия разум. Гледаше Риккъ. Ако сега беше до него, щеше да ѝ посочи забележителностите на града. Стената на Касамир, стената на Арнолт. Кулата на Създателя и позлатения купол на Палатата на лордовете. Три ферми с кълбата дим над комините им. Можеха да се наслаждават на този момент заедно, ако тя не беше такава намусена, твърдоглава кучка. Почти умря в кръга за нея. А как му се отплати тя, държа се с него като с предател.
Тъкмо разпалваше гнева си още повече, когато я видя да ръкомаха като луда, докато говореше с някакъв възрастен, плешив мъж, и това го натъжи. Изпита вина, сякаш той се беше отклонил от верния път и се беше изгубил. Истината бе, че тя ужасно много му липсваше. Неотдавна ѝ каза, че я обича, и беше сигурен, че наистина го мислеше — поне наполовина. Но проклет да е, ако тръгне да ѝ се извинява. Тя е тази, която трябва да моли за прошка…
Тя погледна към него и той успя в последния момент да извърне очи. Ако го хванеше да я гледа, щеше да го приеме за една от несъществените си победи. Беше толкова дребнава по отношение на всичко. Защо просто не му прости и животът не продължи постарому?
— Изглежда, са изпратили посрещачи — каза Глоуард и посочи към оживените докове.
Лео се оживи. На един от кейовете, под две огромни знамена — едното със златното слънце на Съюза, другото с кръстосаните чукове на Англанд — се беше събрала голяма тълпа. Имаше и подредени в идеално права редица ездачи в пълна броня и отличителните пурпурни наметала на Кралската гвардия. Почетна кралска стража! Предвождаше я огромен мъж с дебел врат и остригана до кожа посивяла коса.
Юранд се беше надвесил опасно ниско през парапета и напрягаше очи:
— Това да не е… Бремър дан Горст?
— Знаеш ли — оживи се още повече Лео, — мисля, че е той!
Корабът приближи кея, капитанът изкрещя заповедите си и моряците се завтекоха да ги изпълнят.