Когато подвижният мост изстърга в кея, Лео се погрижи да е първият, слязъл по него. Все още ходеше с бастун — ако не за друго, то поне да не забравят околните, че той пострада, защитавайки героично доблестна кауза.
Един мъж с розовеещо плешиво теме и внушителна огърлица се завтече да го посрещне. Брадичката му беше толкова деликатна и миниатюрна, че се нуждаеше от две други — разлети по яка от животинска кожа с дълъг косъм — на които да се опре.
— Ваша милост, аз съм лорд шамбелан Хоф, син на лорд шамбелан Хоф. — Той направи пауза, сякаш да изчака да утихне избухналият смях, но такъв не последва. Според Лео бюрократите са неизбежна необходимост, нищо повече от тоалетните, но това не означаваше, че трябва да ги харесва или да им отделя от вниманието си например. — А това е…
— Бремър дан Горст! — Беше подготвен да види знаменитости в града, но срещата с герой и обект на възхищение от детинство беше съвсем друга работа. Спомни си как поглъщаше всяка дума на баща си, когато слушаше с часове наред за подвизите на този мъж в битката при Осранг. Как обърнал хода ѝ, как повел решителната атака към Героите, как посичал наред северняците, проправяйки път за настъпление. — Веднъж ви гледах в демонстрация, бихте се с трима наведнъж! — Лео почти избута настрани лорд шамбелана, за да стигне до огромния мъж, но когато стисна ръката му, остана, меко казано, разочарован. „Можеш да научиш много за един мъж само от ръкостискането му“, казваше баща му. Ръката на Горст беше леко запотена, а ръкостискането ѝ шокиращо немощно.
— Нещо, което не препоръчвам в истинска битка. — Гласът на Горст беше по-шокиращ и от мижавото му ръкостискане. Лео не можа да повярва, че такъв дебел като на бик врат може да възпроизведе писклив като на жена глас.
— Чувал съм също — продължи Лео, докато вървеше към предоставения му кон, — че с вас сме далечни роднини? Пети братовчеди или нещо подобно. — Той хвърли на Юранд бастуна, проклет да е, ако изглежда като сакат в присъствието на обект на толкова възхищение. Настоя сам да яхне коня и успя да се покатери на седлото въпреки болките в крака, корема и ребрата.
— Как е… майка ви? — изписука Горст.
— Добре е — отвърна Лео, леко изненадан от въпроса. — Радва се, че войната свърши. Тя командваше войските ни, когато северняците нападнаха. — Замисли се в каква светлина го представяше това, и побърза да добави: — Даваше ми отлични съвети.
— Винаги е била изключително прозорлива.
— Знам, че сте спасили живота на баща ми в Осранг. Той обичаше често да разказва тази история. Нямах представа, че познавате майка ми.
Лицето на Горст придоби леко измъчен вид.
— Бяхме добри приятели… навремето.
— Хм. — Лео беше прекарал достатъчно дълго време в притеснение за чувствата на майка си и побърза да смени темата. — Много бих искал да тренирам с вас, докато съм тук, но… се боя, че не съм в състояние. Дали не бих могъл поне да погледам?
— За беда, с всичкото внимание към вас, негова милост няма да има почти никакво свободно време… — Лорд шамбеланът се намърда неканен в разговора им. — Негово Величество изгаря от нетърпение да ви поздрави лично.
— Ами… винаги съм на разположение на Негово Величество, разбира се. — Лео смушка коня и колоната потегли, предвождана от двамата знаменосци.
— Разбира се, както всички нас, ваша милост. Но първо имате среща с Негово Високопреосвещенство архилектора, който настоява да обсъди с вас победния парад.
— Че откога инквизицията се занимава с организиране на паради?
Лорд шамбеланът се покашля деликатно:
— Ваша милост скоро сам ще открие, че почти нищо не се случва в Адуа без предварителното одобрение на архилектор Глокта.
Едно от знамената начело на представителната колона на Младия лъв се беше оплело във въже за простиране и всички спряха и зачакаха да бъде освободено. Самият Лео почти не се виждаше от насъбралата се около него тълпа от натруфени, мазнещи се гъзоблизци. Дори Юранд и Глоуард бяха понижени да вървят отзад и с всеки следващ завой оставаха все по-назад в колоната. Изглежда, обожанието на непознати значеше повече за Лео от приятелите му, семейството му, любимата му. Ако тя все още беше това. Ако някога въобще е била това.
Тя се стресна и изгледа учудено колоната от чернокожи войници, която излезе от една от страничните улички. Маршируваха под златисти знамена с насочени напред копия. Едва когато един фургон мина право през тях, Риккъ осъзна, че не бяха там.
— Мътните да го вземат. — Притисна длан върху окото си, то гореше, сърбеше, имаше чувството, че ще пробие дупка в главата ѝ.