— Още ли виждаш неща? — промърмори Изърн и продължи да мляска доволно топчето дървесна гъба в устата си. — Приеми го за знак, луната те е отредила като едно от специалните си деца, радвай се.
Риккъ изпита странен копнеж по времето, когато хората просто я смятаха за луда.
— Ако това е да си специален, предпочитам да съм нормална.
— Е, всеки иска каквото няма.
— И толкоз, така ли? Не си ли тук да ми помогнеш с дългото око?
— Казах, че ще разбера дали го имаш и после ще ти помогна да го отвориш. След битката и двубоя на всички е ясно, че го имаш и че е широко отворено. — Изърн се ухили до уши. — За затварянето на копелето не съм обещавала нищо.
— Просто прекрасно — смотолеви Риккъ и сръчка коня в опит да намери малко пространство с не толкова много хора наоколо. Не беше лесна работа на място като това.
Какъв въздух само. Спарен, задушлив, лепкав от стотиците непознати миризми. Задавяше я, стържеше в гърлото ѝ, караше очите ѝ да смъдят. И този шум. Бръщолевене на десетки непознати езици, жално хленчене, викове и крясъци, караници и всички до един се завтекли през глава нанякъде, все едно закъсняват за кой знае какво. Удари на чукове, тропот на колелета, бумтене на огньове и всичко това смляно в един нестихващ грохот, от който земята трепереше. Сякаш самият град беше жив и изтерзан и отчаян за свобода, напрягаше сили да се отскубне и отърве от налазилото го като бълхи човечество.
— Какъв прогрес. — Баяз се беше появил до нея и оглеждаше със задоволство огромните строежи от двете страни на улицата с високите им кранове и опасалите ги като паяжини плетеници от въжета и скелета, по които пъплеха работниците. — Няма да повярваш колко много се е променил, при това за толкова кратко време. Вземи този квартал например, Три ферми. Помня, когато беше три ферми извън стените на града! Но после градът преля извън стените, построиха нови, а той преля и зад тях и виж го сега Три ферми така гъсто застроен с фабрики, че една педя трева не е останала. Всичко е камък и желязо.
Риккъ видя един от конете отпред да вдига опашка и да изтърсва няколко говна. Имаше предостатъчно и от тях, не беше само камък и желязо.
— Само камък и желязо, казваш? И това е хубаво?
Баяз изсумтя презрително, сякаш не заслужаваше да си губи времето с такива неща като добро и зло.
— Това е нещо неустоимо като прилива. Златният прилив на индустрия и търговия. Всичко се купува и продава днес. Ами че малко по-назад видях магазин, който продаваше само сапун. Цял магазин. Само за сапун! Когато човек достигне моята възраст, по-добре да се е научил вече да плува по течението.
— Хм. Аз си мислех, че един велик магьосник ще е отпред, при големците, не тук накрая, при плявата.
Баяз се усмихна лъчезарно. Не можеше да го вбеси лесно човек този Първи магус.
— Статуята на носа на кораба е винаги най-отпред. Пори ураганни ветрове и огромни вълни, поема риска и обира овациите. Но не тя, а онзи незабелязан от никого човечец най-отзад държи руля и направлява целия кораб. — Той се усмихна към челото на колоната. — Никой водач с мозък в главата не стои най-отпред.
— Мъдри думи, предполагам — промърмори Риккъ.
— Боя се обаче, че това е последната мъдрост, която мога да ти предоставя засега. — Баяз извърна коня си към високото стълбище на една огромна сграда отстрани. Приличаше на нещо средно между храм и крепост. С гигантски колони отпред, с каменни фигури за украса, но почти никакви прозорци.
— Какво е това място? — Нещо във вида му не ѝ хареса. Много сериозни хора влизаха и излизаха от него, заобикаляха някакъв облечен в странни дрехи човек с наръч хартия в ръка и изписан на лицето ужас. — Училище за магьосници?
— Не съвсем — отвърна Първият магус. — Това е банка.
— Господарю Баяз? — Странно облеченият мъж беше пристъпил напред да хване юздите на коня на Баяз.
— А! Това е Йору Сулфур, член на Ордена на магусите.
— Аз съм Риккъ, римува се с…
— А, да — усмихна ѝ се Сулфур. — Дъщерята на Кучето. Момичето, благословено с дългото око.
Риккъ не знаеше да се тревожи ли, или да се гордее, че славата ѝ е стигнала чак дотук.
— Или проклета с него.
— Надявам се да си поговорим отново по-късно — каза Баяз. — Млада жена с дългото око е такава рядкост в наше време.
— Почти толкова, колкото и магусите — отвърна тя.
Сулфур се усмихна, не откъсваше очи от Риккъ и тя забеляза, че бяха различни на цвят, едното синьо, другото зелено.
— Ние, древните останки от ерата на магията, трябва да се държим един за друг.