— Аз победих Стаур Здрачния в двубой? И пощадих живота му!
— В замяна на какво?
— В замяна на това баща му и чичо му да напуснат земите ни. Спасих протектората на Кучето, спасих Англанд!
— Без репарации? — Дълбоко хлътналите очи на Глокта проблеснаха насред тъмните кръгове на лицето му. — Дори без гаранции за спазване на уговорката ви?
Лео замига озадачен, хванат натясно.
— Ами… при северняците съществува така наречената повеля на честта.
— Да предположим, че съществува, вие не сте северняк.
— Важи между воини! Без значение къде са родени. Аз съм израснал сред северняците! — Устните на Лео се извиха презрително. — Няма как да разберете!
— Нима? Как мислите осакатях? Повелите на честта, боя се, не струват и колкото хартията, на която са написани, ако бъдат написани. Можехте да вземете Стаур за заложник. Да го доведете при краля, където да остане като гаранция за добро поведение от страна на Скейл Желязната ръка. Вместо това вие идвате тук и носите… думата му.
Лео не знаеше кое го вбеси повече — това, че архилекторът очевидно не беше прав, или това, че може би имаше право. Хм, май тази работа с бюрократщината щеше да се окаже по-трудна, отколкото я беше мислил.
— Аз победих. — Осъзна, че звучи точно както когато се жалваше на майка си. — Победих проклетия Север! Без помощта на един войник от Адуа. Рискувах живота си…
— Рискувахте не само живота си, който, естествено, е ваш и имате правото да правите каквото поискате, с него, но също така рискувахте интересите на Съюза, които определено не са ваши. Аз съм известен с щедростта си, но други биха нарекли това необмислена постъпка.
— Аз… — Лео не можеше да повярва на ушите си. — Спечелих следващия крал на северняците за съюзник и приятел! Аз съм воин, не съм някакъв си дипломат.
— А трябва да бъдете и двете — отвърна неумолимо Глокта. — Сега сте лорд губернатор. Един от най-високопоставените мъже в Съюза. Един от най-важните служители на Негово кралско Величество. Оттук насетне не можете просто да мислите с меча си. Разбирате ли това, ваша милост?
Лео се стовари в стола. Беше стъписан от тази проява на неуважение, от несправедливостта, от пълната липса на благодарност. При пристигането си в Адуа не беше особено ентусиазиран за срещите си с Висшия съвет на Съюза, а сега, след няколко минути в компанията на този гърчещ се, сакат червей, беше отвратен от всички до един.
— Мътните да ви вземат — промърмори той на северняшки.
Архилекторът или прие това за съгласие от негова страна, или просто се престори, че ще го приеме за такова.
— Доколкото ми е известно, лорд канцлерът ви чака за разговор. Има известни тревоги относно дължимите от Англанд данъци. На ваше място не бих го карал да чака. — Той кимна към свитъка, за който Лео вече бе забравил, че е в ръката му.
— Може би ще е добра идея да обсъдите с него военните си разноски. — Глокта взе отново писалката и постави пред себе си следващия документ за подпис. — Хм, както изглежда, един лорд губернатор трябва да е воин, дипломат и счетоводител.
Роден талант
Брод натисна дръжката, отвори вратата на каретата и отстъпи почтително настрани.
Савин повдигна вежда:
— И?
— Оо. — Той ѝ подаде ръка. — Ъъ… милейди. — Докато тя слизаше, видя Рабик да се хили от капрата, явно доста се забавляваше с това как Брод беше оплескал работата.
Значи сега е кочияш, реши Брод. Беше облечен подобаващо, ако не друго. Яркозелената ливрея с месингови копчета изглеждаше по-добре от униформите на повечето офицери в Стирия. Беше получил и лъснати нови ботуши, въпреки че те малко му стягаха. Щеше да се чувства като пълен глупак така нагласен, ако не беше фактът, че никой не му обръщаше внимание. Всичко живо на сто крачки околовръст, включително и той самият, зяпаше единствено и само лейди Савин.
Все още не можеше да повярва, че тази властна и красива жена е същото онова опърпано и безпомощно момиче, което се кри в стаята на дъщеря му. Та тя дори не изглеждаше да е от същия вид като останалата, окаяна част от човечеството. Дрехите ѝ представляваха същински подвиг на шивашкото и инженерно майсторство, придаваха ѝ неестествена за човек форма. Беше грациозна като въжеиграч и неустрашима като статуята на носа на военен кораб. Хората спираха, зяпваха с широко отворени усти, все едно някаква небесна орисница бе слязла да се поразходи из строежа им.
— Да чакам ли тук? — попита той Зури, докато ѝ помагаше да слезе от каретата, не че тя имаше нужда от помощта му, движеше се умело и сигурно като танцьорка. Може би тя на него трябваше да помага.