— Да не смее да каже някой, че мисля само за себе си — каза Орсо. Савин запуши ноздра с пръст и изсмърка прашеца от ръката му. Извърна очи към тавана и запърха с мигли, сякаш щеше да кихне. После се облегна на лакти и намести ханша си към него:
— Какво чакаш, хващай се на работа.
— Днес май не си много романтично настроена, а?
Тя зарови пръсти в косата му и задърпа главата му надолу:
— Моето време струва пари.
— Каква наглост. — Орсо въздъхна дълбоко, преметна единия ѝ крак през рамото си и прокара нежно длан по бедрото ѝ. Чу я да изпъшква, долови потреперването ѝ. — Нямат ли край нуждите на поданиците?
Трошачите
— Всъщност що за име е Вик?
— Галено на Виктарин.
— Ау, колко изтънчено, мамка му! — присмя се Гризе. Вик я познаваше съвсем отскоро, но вече започваше да ѝ омръзва от нея. — Сигурно имаш и шибаното „дан“ между имената си, а, милейди?
Тя очевидно се шегуваше, но за да се засмее Вик, шегата трябваше да е от най-забавните. Тази не минаваше за такава.
Тя погледна Гризе право в очите:
— Някога имах „дан“ в името си. Баща ми беше началник на кралския монетен двор. Имаше голямо жилище в Агрионт. — Вик кимна по посока на крепостта или по-скоро накъдето мислеше, че се намира, защото в покритата с мухъл изба посоките нямаха почти никакво значение. — Точно до двореца. Толкова голямо жилище, че имахме статуя на Харод Велики във вестибюла. В естествен ръст.
На кръглото лице на Гризе се изписа истинско недоумение. Преминаващите пред малкото прозорче крака, копита и колела на каруци накараха светлините да затанцуват по него.
— Израснала си в Агрионт, а?
— Не слушаш. Баща ми имаше жилище там. Но когато бях на осем, той настъпи по мазола грешния човек и инквизицията го прибра. Говореше се, че Дъртата клечка лично му задавал въпросите.
Името видимо промени атмосферата в избата. Гризе трепна стреснато. Талоу замига на парцали и се заоглежда така, все едно самият архилектор на инквизицията се спотайваше в тъмното зад дървените рафтове с двама практици от двете си страни.
— Баща ми беше невинен. Поне в това, в което го обвиняваха. Но захване ли се с теб Дъртата клечка… — Вик плесна рязко длан на масата и Талоу подскочи до тавана. — Тате започнал да ръси самопризнания като пробито ведро. Държавна измяна. Изпратиха го в Англанд. Право в лагерите в Севера. — Не ѝ беше до смях, но Вик насили усмивка на лицето си. — И понеже никой в инквизицията не обича да разделя семейства, изпратиха и мама с него. Мама, брат ми, сестрите ми и мен също. В лагерите, Гризе. Там съм израснала. Затова да не си посмяла да подлагаш на въпрос отдадеността ми на каузата. Никога.
Стана толкова тихо в избата, че тежкото преглъщане на Талоу бе чуто от всички.
— Как беше в лагерите? — попита той.
— Оцелява се.
„Оцелява се“, о, мръсотията, болката, гладът, смъртта и несправедливостта, които останаха скрити и неизказани под тези две думи. Тъмнината и студът на мините, изпепеляващата горещина на нажежените пещи, скърцащата със зъби ярост, хлипащото отчаяние и труповете, труповете в снега. Вик не допусна емоциите да се изпишат на лицето ѝ, потисна ги, захлупи капака на кутията, пълна с гнилоч.
— Оцелява се — добави тя още по-уверено. Щом ще лъжеш, лъжи убедително. Най-вече когато залъгваш себе си.
Гризе се извърна рязко при изскърцването на вратата. Оказа се Сибалт най-после, последван от едрия Муур, мрачен както винаги. Сибалт постави юмруци на масата, пое дълбоко дъх и благородното му лице посърна.
— Какво става? — попита с изтънял от страх глас Талоу.
— Обесиха Рийд — отвърна Сибалт. — Обесиха Къдбер. И дъщеря му също.
Гризе се вторачи в очите му:
— Тя беше едва на петнайсет.
— И за какво? — попита Талоу.
— За приказки, нищо повече. — Сибалт постави длан на кльощавото рамо на момчето и го стисна. — За организиране. За опит да накарат работниците да надигнат глави и да заговорят като един. Това сега минава за измяна.
— Значи времето на шибаните приказки свърши! — кресна гневно Гризе.
Вик беше ядосана колкото и останалите. Но в лагерите бе научила, че всяка емоция е слабост. Когато заболи, покриваш страданието и мислиш само за каквото предстои да става.
— За кого знаеха? — попита тя.
— Това ли те притеснява! — Гризе тикна дебел юмрук в лицето на Вик и го разтърси заплашително. — Дали ти си в безопасност?
Вик отмести бавно поглед от юмрука към очите на Гризе: