— Не, не. — Имаше нещо доста загадъчно в усмивката ѝ. — Би било чудесно, ако дойдеш с нас.
Бяха отворили огромна дупка в старите градски стени. През скелетата се виждаха големи купчини натрошен камък. Имаше и два високи крана. Няколко къщи също бяха съборени и насред всичко това копаеха широка траншея. Групи мъже, неколцина голи до кръста въпреки студа, крачеха, нарамили кирки и лопати под ритъма на изръмжана през зъби работническа песен. Жени с мръсни рокли и залепнали за мокрите им лица коси се катереха по брега с кобилици на раменете и полюшващи се на тях пълни с кал кофи. По-нататък, омазани от глава до пети в сива кал, деца мажеха с голи ръце и стъпала глина по стените и дъното на изкопа.
— Какво е това? — промърмори Брод.
— Ще бъде канал — отвърна Зури, — по който ще се стичат товари до самото сърце на града. И обратно извън града, естествено.
— И какъв интерес има лейди Савин от всичко това?
— Притежава една пета. Или поне така трябва да бъде. Тук сме, за да се уверим, че това ще стане.
Изкачиха стълбите, после минаха между дългите редици чиновници от двете им страни. Малкият кабинет в дъното беше почти изцяло изпълнен от огромен, дебел мъж с преметната през голото му теме посивяла коса и гигантското му писалище, тапицирано в зелена кожа. Наложи се да се наведе доста напред над писалището, за да стисне ръката на лейди Савин, така подлагайки на сериозно изпитание копчетата на жилетката си.
— Господарю Корт — поздрави тя, докато Брод затваряше вратата на кабинета.
— Лейди Савин, радвам се да видя, че сте добре. — Той хвърли един леко тревожен поглед на Брод и се усмихна пресилено. Брод не отвърна. Нещо му подсказваше, че не бе доведен тук, за да се усмихва. — Всички бяхме… така разтревожени за вас.
— Колко трогателно — отвърна Савин и започна да сваля ръкавиците си, измъквайки пръст по пръст, а Зури извади една дълга като кинжал карфица от перуката ѝ, която сигурно струваше повече, отколкото Брод изкарваше за година. — Но в работата няма място за сантименталност. — Зури свали шапката ѝ. — Радвам се да видя, че работата по канала ни върви така добре.
Корт направи измъчена физиономия, поколеба се, после се наведе напред и сплете пръсти върху тапицерията на писалището.
— Няма лесен начин да кажа това…
— Карайте по трудния тогава, не съм от стъкло.
— За съжаление, лейди Савин, аз бях принуден да… потърся различни уговорки.
— И кой бе така добър да откликне?
— Лейди Селест дан Хюген. — Изражението на лицето на Савин остана непроменено, но според Брод това ѝ коства усилия. — Братовчед ѝ бе така добър да уреди няколко разрешителни…
— Ние с вас имахме уговорка, господарю Корт.
— Имахме, така е, но… вие не бяхте тук, за да я изпълните. За щастие, лейди Хюген беше така добра да откликне и заеме мястото ви.
Савин се усмихна:
— И вие решихте, че можете да я намърдате на мястото ми просто така?
Корт се размърда неспокойно зад писалището.
— Банкова къща „Валинт и Балк“ бяха така добри да действат като неин гарант, а тя — като мой. Лейди Савин, наистина нямах никакъв избор…
— Наскоро прекарах няколко седмици като куче. — Савин продължаваше да се усмихва, но сега в усмивката ѝ имаше нещо притеснително, заплашително дори. — И нямам предвид в преносния смисъл. Гладувах. Бях мръсна. Криех се в ъгъла и постоянно умирах от страх. Тези ми преживявания промениха перспективата ми. Осъзнах колко крехки сме всъщност ние, хората. След което преживях, как да го нарека… романтична афера, която не свърши според вкуса ми. Не, определено не бях доволна от завършека ѝ.
— Изпитвам единствено огромно съчувствие към вас, лейди…
— Съчувствието ти не означава абсолютно нищо за мен, говно такова. — Савин щипна някаква невидима прашинка от ръкава си и започна да я трие между палеца и показалеца си. — Интересува ме единствено каналът ти. Точно както се бяхме уговорили. Ни повече, ни по-малко.
— Какво да кажа? — Корт разпери ръце. — Каналът ми повече не е на разположение за инвестиране.
Усмивката на Савин придоби зловещ нюанс като тази на череп. Брод видя косъмчетата на тила ѝ да настръхват.
— Истината е, че в нашата работа почти всичко е показност. Почти всичко зависи от доверието, което имат в някого хората. А доверието е с крехка натура. Сигурна съм, че и двамата сме виждали как стават нещата, стотици пъти досега. Един ден си излят от желязо, на следващия се рониш като пясък. След неприятностите ми във Валбек доверието в мен е сериозно подронено. Хората гледат. Съдят ме.