— Ти вярваш в Бог, нали?
— О, да. Естествено.
— Той не е ли строго против насилието?
— Ако беше толкова против него… — Зури се усмихна, затвори дланта му в юмрук и я потупа дружески. — Защо е създал хора като теб?
Веселие
Лео се чувстваше малко не на място на приема в негова чест.
Състоеше се в Огледалната зала, най-удивителната зала в дворец, пълен с прекрасни зали. Огледалата от висеринско стъкло в сребърни рамки покриваха стените от край до край и прелестната гледка на най-богатите, благородни и красиви особи в кралството чезнеше в далечината, накъдето и да погледнеше.
Официалното му представяне отне цяла вечност. Стиска влажни длани и допира буза до напудрени лица. Беше удавен в потоп от поздравления, възхищения и благопожелания. Бе затрупан под лавина от дълги имена и тежки титли, до една недочути и забравени на мига.
Посланикът на еди-къде си. Най секретарят на еди-какво си. Племенницата на лорд еди-кой си. Никакъв нахилен плешивец, когото някой май нарече Първия магус, му продъни ушите с магическите си безсмислици за това как победа над ядачи в кръг от желязо и сол било същото като победа в двубой срещу Стаур Здрачния. Естествено, че го прие за шега. При това не много смешна. В един момент го заболяха бузите от непрестанното усмихване на тази или онази. Пресипна от обещания за вечно приятелство с този или онзи, които бяха забравени в момента, в който пред него застанеше някой друг.
Точно това беше искал, нали? Обожанието на най-великите жители на Съюза? Само дето отблизо всичко изглеждаше толкова фалшиво. Предпочиташе да е обратно в хамбара с воините на Кучето и всичките си приятели около себе си. Зърна Юранд, сам в другия край на залата, и усмивката му от само себе си се разтегли на лицето му. Тръгна към него, но не успя да направи и крачка, преди да бъде пресрещнат.
— Срамота е, ако питате мен — промърмори висок мъж. Беше може би десет години по-възрастен от Лео, но старателно пригладената му коса беше снежнобяла.
— Кое? — попита Лео, както винаги неспособен да устои на любопитството си.
— Че трябва да делите победния си парад с принца. Вие проляхте кръв за страната. А какво направи нашият наполовина стириянски престолонаследник? Обеси някакви селяни.
Беловласият очевидно можеше да чете мисли, реши Лео.
— За какво е кралското семейство, ако не да си приписва заслугите от работата на други? — отвърна Лео.
— Казвам се Федор дан Ишър. — Ако ръкостискането на човек беше показател за характера му, това на Ишър бе здраво и едновременно с това хладно и предпазливо. — Това са колегите ми от Камарата на лордовете, лорд Барезин. — Едър мъж, напъхан в тясна, извезана с ширити по кантовете униформа, с розови бузи и по момчешки непокорна руса коса. — И лорд Хюген. — Дребен, красив, с искрящи очи и изваян мустак над нацупени устни.
— Приятно ми е да се запознаем. — И наистина му беше приятно най-после да чуе познати имена. Това бяха главите на трите най-влиятелни родове в Мидърланд. Местата им бяха до неговото, на първия ред в Камарата на лордовете.
— Баща ми се познаваше добре с вашия. — Бузите на Барезин се разтресоха, когато той поклати отривисто глава. — Прекрасен човек, така ми казваше за него, мъж на място, пример за благородство и добродетел! Бяха близки приятели. — Доколкото си спомняше, баща му винаги оприличаваше Камарата на лордовете на гнездо на усойници. Но поколенията се бяха сменили и един-двама приятели в повече нямаше да навредят.
— Всички ние бихме искали да ви благодарим за примерната ви служба — изрече монотонно лорд Ишър.
— Срамота, че трябваше да се справяте сами — възмути се Барезин. — Пълен позор, ужас!
— Новите закони не ни позволяват да поддържаме собствени армии. — Хюген говореше бързо и стегнато, като не спираше да клати възмутено глава, сякаш нищо не отговаряше на изключително високите му очаквания. — В противен случай лично щяхме да ви се притечем на помощ.
— Много мило — отвърна Лео. Всъщност малко истинска помощ щеше да е доста по-приемлива от уверенията за такава.
— Дългогодишните ни права и привилегии са подложени на постоянни атаки. — Ишър понижи глас. — От Дъртата клечка и дружките му.
Хюген закима отривисто като кълвящо пиле:
— Висшият съвет… мм…
— Тълпа бюрократични задници — избълва Лео. Просто не можа да се сдържи. — Наглостта на това копеле Глокта! И след него на канцлера! Да ме притискат за повече данъци след всичката кръв, която проляхме в тяхната война! Толкова добри хора платиха с живота си! Като чуят хората в Англанд… — Искаше да каже „Ще превъртят напълно, мамка му!“, но тогава осъзна колко беше повишил глас, и се задоволи с доста по-мек израз: „Ще останат силно разочаровани“.