Ишър изглеждаше приятно изненадан.
— Камарата на лордовете трябва да се изправи като един. Особено сега, с всичкото недоволство сред простолюдието.
— Мястото ви е до нас — добави Барезин.
— Не, начело на нас — поправи го Хюген.
— Ще бъдете наш първенец. — Ишър разтърси немощно юмрук. — Точно като дядо ви някога.
— Наистина ли? — попита Лео. Ставаше леко подозрителен от това добре координирано ласкателство. — Чувал съм, че е бил изменник.
Ишър остана напълно невъзмутим. Наведе се заговорнически към Лео.
— Пък аз съм чувал, че е бил патриот — прошепна той. — Патриот, отказал да се поддаде на сплашването на Баяз. — Той кимна към плешивия мъж, потънал в разговор с лорд канцлер Городетс. И лицето на последния имаше определено изплашен вид.
— Това всъщност е истинският Баяз? — попита Лео.
Горната устна на Ишър се изви презрително:
— По време на последната война обеща на чичовците ми постовете на лорд шамбелан и лорд канцлер. После обаче, когато короната му беше в джоба, дръпна чергата изпод краката им.
— Лоялността е достойно за възхищение качество — каза Барезин. — Доблестно качество. Но трябва да има реципрочност.
— Лоялността към един разложен режим — добави Хюген — е равносилна на глупост. По-лошо, на малодушие. Още по-лошо! На измяна!
Лео не беше сигурен, че успява да следва логиката му.
— Така ли?
— Ние, водещите фигури в Камарата на лордовете, трябва да седнем да си поговорим на спокойствие — предложи Барезин.
— Да обсъдим общите си интереси — добави Хюген.
— С истински герой в редиците ни нищо не може да застане на пътя ни — каза Ишър.
— А ето, че вие сте застанали на моя. — Лео се обърна и видя изключително красива червенокоса жена зад гърба си.
— Господа, трябва да оставите и на другите да се порадват на компанията на центъра на вниманието, нали така? И понеже нямате маниерите да ме представите… — Лео не пропусна да отбележи, че първо, тя очевидно не се нуждаеше от тяхното представяне, и второ, дори не го дочака. — Аз съм Селест дан Хюген. — Тя протегна ръка.
— Очарован съм — отвърна Лео и се наведе да я целуне. И беше напълно искрен. — Най-после малко красота около центъра на вниманието — добави той и тя избухна в звънлив смях. Усмихна му се, разпери ветрило и повя към лицето си. Той ѝ се усмихна, а тя развя ветрилото пред лицето му и сега той се засмя. Ишър и Барезин избоботиха извинения за това, че щели да се върнат да продължат разговора, но Лео вече беше забравил за тях.
Селест. Звучеше приятно. Пък и имаше навика да реагира така, сякаш всяка казана от него дума бе приятна изненада за нея.
— Как ви се струва Адуа? — попита тя.
— Значително по-впечатляващ след появата ви.
— Оо, подозирам, че негова милост ме ласкае умишлено. — Тя докосна нежно с върховете на пръстите си китката му по начин, който нямаше как да е по случайност. Беше ли по случайност? Тя се доближи към него и прошепна гърлено: — Трябва да дойдете да разгледате една от фабриките ми, докато сте в града. — Прозвуча така, сякаш разглеждането на фабрики бе самото олицетворение на забранения плод. А начинът, по който очите ѝ срещнаха неговите иззад перата на ветрилото ѝ, го наведоха на мисълта, че разглеждането на фабриката ѝ не беше единственото, което тя имаше предвид.
— И какво правите… — Гласът му беше изтънял като този на Бремър дан Горст. Покашля се и опита отново: — И какво правите в тази фабрика?
— Пари — изсмя се тя. — Какво друго?
Докато яздеше в процесията през града, си мислеше, че е невъзможно някъде другаде да се чувства по̀ не на място. Сега осъзна колко беше сбъркала.
Чувстваше се така, все едно е имало съревнование за измисляне на място, където тя, Риккъ, да е най-незначителното и грозно създание и това тук беше спечелило първа награда. Оставаше само да получи припадък и да се насере на този лъскав под.
Всички бяха толкова чисти. Миришеха така хубаво. И обувките им, толкова лъскави. И всичките имаха еднакви учтиви усмивки, носеха ги като маски на лицата, за да не вижда човек какво наистина мислят. Шепнеха, до един си шепнеха, все едно всичко казано беше тайна за непосветени уши или при всички положения тайна за тези на Риккъ. Ако не друго, поне дългото око я беше оставило на спокойствие в момента. Единствените привидения наоколо бяха собствените ѝ недодялани отражения в огледалата на стените — кривяха лица от смущение, не бяха доволни от каквото виждаха.