Изговори тази дума „модата“ така, сякаш беше очевидно обяснение насред всичката тази лудост.
— И всички знаят за това?
— До един.
— Защо тогава шепнеш? — прошепна Риккъ.
— Защото всички знаят, но никой не го признава открито.
— Значи… стрижеш си главата, за да носиш шапка, направена от чужда коса, и после лъжеш за това, така ли? — Риккъ изпуфтя. — А аз си мислех, че имам проблеми.
— Не всеки има куража да казва винаги истината.
— Не всеки има достатъчно ум в главата, за да лъже.
Жената изгледа изпитателно Риккъ иззад притворени мигли:
— Съмнявам се, че ти липсва ум в главата.
Риккъ я изгледа от глава до пети точно както тя нея:
— Съмнявам се, че ти липсва куражът да казваш истината.
Лицето ѝ потрепна сякаш от неприятен спомен и тя побърза да смени темата:
— Харесва ми огърлицата ти.
Риккъ заби брадичка в гърдите си и надникна към плетеницата талисмани, които беше насъбрала с годините. Имаше гуркулски, северняшки, зъб на шаман, малко от това, малко от онова. Винаги беше мислила, че човек се нуждае от всичкия добър късмет, който може да получи. Сега ѝ се струваха като камара прости дрънкулки. Пъхна палец в кожената връв на дървеното трупче и я изпъна напред. — Това е, за да го захапя със зъби, когато получавам припадък. Оттам са следите по него.
Жената повдигна учудено вежда:
— Красиво и практично.
— А това са руни. Приятелката ми Изърн-и-Файл ги издялка за мен. Предполага се, че ме пазят от опасности. С годината, която имах обаче, се съмнявам, че работят.
— Е, прекрасни са. Никога не съм виждала нещо подобно.
Прозвуча напълно откровено, освен това беше мила и Риккъ свали руните от врата си.
— Ето. — Тя прехвърли внимателно огърлицата през главата на жената. — Може би на теб ще ти помогнат повече.
— Благодаря — отвърна Савин и като никога беше напълно откровена. Такъв простичък, откровен жест, свари я напълно неподготвена. Не помнеше дали някога беше получавала нещо от когото и да било, без той да очаква двойно повече в замяна.
— Аз мога да си взема други — каза северняшкото момиче и махна небрежно с ръка. — Изглеждат толкова по-добре на теб. Имаш раменете.
— Фехтовка.
— Какво, бой с мечове?
— Добро упражнение е. Държи ме фокусирана… — Споменът за това как острието ѝ потъна между ребрата на мъжа във Валбек, я свари напълно неподготвена. И звукът, който издаде, когато се бореше да го извади. Наложи се да се отърси от него в буквалния смисъл. — От друга страна, играта с мечове май не е добра идея.
— Може да опиташ секира. Много са популярни там, откъдето идвам.
— Чувала съм. — Двете се усмихна една на друга. Савин си каза, че просто намира непринудеността на това момиче за очарователна, но истината беше далеч не толкова сантиментална. Не беше достатъчно уверена в себе си, за да говори с някого по-важен от него.
Всеки път, когато някой ѝ поднесеше престорените си съболезнования за преживяването ѝ, всеки път, когато някой изразеше неубедителното си облекчение от избавлението ѝ, ѝ идеше да ги просне на пода и да забие тока на обувката си в очите му. През целия ден не беше спряла да смърка перлен прашец. Просто една щипка на зазоряване само колкото да прогони кошмарите от нощта. Една щипка след закуска, колкото да успее да държи глава над водата. Може би още една-две преди обяд. За разлика отпреди обаче той не я държеше бодра и нащрек, а я правеше все по-неспокойна, все по-свирепа и незнайно защо небрежна.
— Ето. — Тя разкопча огърлицата си. Червено сулджукско злато и прелестни, тъмни изумруди от Тонд. Превъзходна изработка на нейния човек в Осприя и на цена, която успя да изненада дори нея. Тя я прекара около шията на момичето. — Ще си ги разменим.
Момичето я зяпна там, насред плетеницата от дрънкулки, талисмани и руни, и огромните му очи се ококориха още повече.
— Не мога да приема това.
— Ще си взема друга — каза Савин и махна небрежно с ръка. — Пък и на теб ти стои по-добре. Имаш бюста.
— Изглежда като златна гривна върху говно. — Момичето погледна към деколтето на Савин. — А там имаш два пъти повече от мен.
— Имам половината на това, което имаш ти, и много скъп корсет. — Савин протегна ръце, отметна назад буйните червеникавокафяви коси на момичето от лицето му и взе да го оглежда. Открито, невъзмутимо, неподобаващо на една дама, но днес беше в такова настроение. — Ама сериозно, имаш забележителни черти.
— Какво? — Момичето изглеждаше леко уплашено.