Савин постави палец на брадичката му и вирна лицето му към светлината.
— Изящни, но добре изразени скули. Отлични зъби. И естествено, очите ти. — Бяха огромни, бледосиви и толкова, толкова изразителни. — Никога не съм виждала такива очи.
Тя потрепна леко като от неприятен спомен.
— Не знам дали са благословия, или проклятие…
— Е, аз познавам жени, които са готови да убият за очи като тези. В буквалния смисъл. Един час с прислужничките ми и всички тези тук ще точат лиги подире ти. — Савин потупа бузата на момичето и огледа множеството от хора в залата, които дори не го забелязваха. — Още едно потвърждение каква огромна лъжа е всичко това тук. Каква шибана лъжа е всичко на този свят! — Осъзна с каква злоба беше изсъскала последното. — Моля да ми простиш. Това беше ужасно грубо от моя страна.
— Мен ако питаш, си невероятна — отвърна момичето. Погледна към огърлицата и се изчерви, което го направи още по-хубаво. — Ако баща ми ме види да нося нещо такова, направо ще се насере.
— Не знам какво би помислил моят баща, но при него насирането е ежедневие.
Момичето се нахили до уши:
— Да ти призная ли нещо, ти си доста свястна.
На Савин ѝ се доплака. Извърна глава към огледалата и замига учестено, за да прогони сълзите. Видя някакъв възрастен, плешив мъж да гледа право към нея с жадния поглед на касапин пред стадо за заколение. Тръсна китка и отвори ветрилото си, сякаш да се скрие зад него.
— Не — отвърна тя. — Не съм.
Трябваше да спре да трепва всеки път, когато погледнеше към облегнатия на колоната, все по-пиян и потиснат на вид Орсо. Чувстваше се така, все едно някой бе забил кука в гърлото ѝ и при всеки поглед я дърпаше яростно. Срамуваше се да си го признае, но продължаваше да го желае. Със сигурност не беше спряла и да желае да е кралица. Всичко, което искаше в момента, бе да отиде при него, да хване ръката му, да го целуне, да го прегърне, да види как усмивката грейва на лицето му…
И какво, да се омъжи за брат си?
Мисълта я отвращаваше. Но не повече, отколкото всичко наоколо. Пое дълбоко дъх и потрепери, докато издишваше. Той вече не съществуваше за нея, а с него си беше отишъл завинаги и по-добрият човек, който беше тя с него. И дори не можеше да му каже защо. Колко ли я презираше в момента? Сигурно толкова, колкото тя самата се презираше.
— Лейди Савин?
Ужаси се, когато видя застаналия до нея крал. Гледаше я с онзи свой леко отнесен, но същевременно заинтригуван поглед, с който винаги я гледаше.
— Ваше Величество. — Савин инстинктивно приклекна в реверанс. Забеляза с периферното си зрение северняшкото момиче да я имитира и да се проваля напълно в опита си. Изглеждаше така нелепо, повтаряйки движенията ѝ, но с панталони.
— Такова удоволствие бе за мен посещението ми на сбирката на Слънчевото общество — бръщолевеше кралят. Савин почти не го чуваше от бученето на кръвта в главата си. — Останах така впечатлен от вашите постижения и тези на господаря Кърнсбик. Индустрия, изобретателност, напредък… Така се гордея с… поданици… като вас. Млада дама, която проправя пътя към бъдещето, и така нататък…
— Моля да ме извините — успя някак да прошепне Савин. Обърна се така бързо, че ѝ се зави свят. Направи крачка напред, но се олюля и трябваше да спре, коленете ѝ бяха омекнали.
— Аз съм Риккъ — чу да казва момичето някъде зад нея. — Римува се с „вика“.
— Дъщерята на Кучето, разбира се! Той е добър приятел с моя близък приятел Логън Деветопръстия.
— Аа, човек трябва да е реалист за тия неща.
— Именно!
— И като стана дума, баща ми каза, че са ни били обещани шест места в Камарата на лордовете…
Савин повдигна леко корсета си в отчаян опит да пропусне малко въздух под него. Имаше чувството, че изгаря. Беше сигурна, че всеки момент ще се изповръща върху върха на обществото. Не го направи единствено благодарение на внезапния, отрезвяващ и остър прилив на гняв, който я обзе и пропъди страха и пристъпа на гузна съвест.
Селест дан Хюген, тази хитра кучка. Беше на двайсетина крачки от нея и използваше целия си арсенал върху Лео дан Брок. Вееше с ветрилото си, все едно се беше подпалила и гасеше пламъците.
Сериозно ли си мислеше, че може да се намърда в освободеното от Савин място? Че просто така ще ѝ отмъкне под носа канала, връзките ѝ в обществото, печалбите? Разбира се, на нейно място Савин би направила точно това. Още една причина да я накара да си плати за наглостта.
Селест я забеляза да приближава — понесена на вълната на изпепеляващ гняв — и се хвърли напред да я пресрещне и довърши с един удар.