— Лейди Савин! Толкова много се радваме да ви видим отново сред нас жива и здрава.
— Лейди Селест, вие сте истинско съкровище.
— Сигурно е било ужасно преживяване всичко това, през което сте минали.
Изкушението да я сграбчи и забие зъби в лицето ѝ, беше неустоимо. Но Савин просто повдигна рамене:
— Не бях единствената, която пострада.
Селест беше красива, но прекалено много навираше гърдите си в очите на другите, прекалено много се усмихваше. Усмихваш ли се през цялото време, рано или късно ще им се догади, готвачът не сервира за първо, второ и трето целувки с крем. Направиш ли от усмивката си рядко поднасян десерт, хората ще тръпнат от нетърпение за следващата порция. Савин остави Брок да зърне нейната, но само за миг и почти изцяло прикрита зад ветрилото.
— Аз съм Лео — каза той. Говореше простовато, с типичния за англандци грубоват акцент.
— Разбира се — отвърна Савин.
— Лейди Савин беше във Валбек. — От тона на Селест направо закапа отрова.
Все едно Валбек беше някаква ужасна тайна, за която не се говореше. Сигурно си мислеше, че така ще накара Савин да изглежда съсипана. Не беше познала обаче, по този начин само я правеше още по-интересна. Щеше лично да се погрижи за това.
— Вярно е. — Тя извърна глава и прехапа внимателно устна, сякаш тормозена от ужасяващи спомени.
— По време на въстанието? — Брок замига учудено.
— Бях на посещение в една от фабриките, в която имам… в която имах дял… когато избухна. — Тя замълча, изчака достатъчно дълго време, после погледна Лео право в очите. Все едно не разказваше преживяването си на всички, но от него просто не можеше да скрие истината. — Работниците се обърнаха срещу нас. Няколкостотин работници. Срам ме е да го призная, но се заключих в един кабинет. Чувах ги отвън, чух как избиха стражите, чух как нападнаха съдружника ми.
Брок зяпаше с широко отворена уста.
— Мътните да го…
Савин забеляза със задоволство посърналото изражение на Селест. Току-що бе осъзнала, че с жалкото си бръщолевене не можеше да се мери със Савин.
— Намерих разхлабена дъска на пода, изпочупих ноктите си, докато я изкъртя. Трябваше да пълзя под машините, докато те разбиваха вратата на кабинета.
Брок слушаше захласнат.
— Проявили сте много кураж.
— По-скоро малодушие и малко късмет. Видях как един от стражите беше завлечен във вътрешността на машината. Зъбчатите колела разкъсаха ръката му.
Селест си оправи косата, запърха с мигли в отчаян опит да привлече отново вниманието на Брок, но усилията ѝ бяха напразни. Обикновено красивите лъжи вършеха работа. Но понякога грозните истини вършеха още по-добра работа. Савин продължи с разказа си, представяйки си как всяка дума е като плесница в лицето на Селест:
— Пропълзях през дупка в стената, промъкнах се покрай огромното водно колело и скочих в реката. Намерих на брега старо, мръсно палто, предреших се като просякиня и побягнах. А градът… беше полудял. Върлуваха банди. Заложниците бяха оковани в колона и поведени през града. Собствениците бяха обесени. Ще ми се да можех да кажа, че помогнах на някого, но истината е, че мислех само за себе си. Честно казано, дори не можех да мисля.
— Никой не може да ви вини — каза Брок.
— Преследваха ме през улиците на бедняшкия квартал. През къща, на чийто под се бяха натръшкали дузини опиянени. През кочини, в които отглеждаха свине на улицата. Двама мъже ме хванаха натясно в една задънена алея… — Спомни си всичко. Спомни си лицата им. Сега оставаше да използва преживения ужас в нейна полза. Дори Селест беше спряла да вее с ветрилото си и слушаше разказа ѝ.
— Какво… стана после? — попита Брок, видимо разтревожен от това, което очакваше да чуе в отговор.
— Имах дълъг кинжал. Декоративно острие, но достатъчно остро. — Савин остави тишината да се проточи мъчително дълго. Плямпало като Селест нямаше откъде да знае, че драмата идва не от думите, а от паузите между тях. — Убих ги. И двамата. Не знам дали исках да го направя, но просто изведнъж… всичко свърши. — Тя пое дълбоко дъх, притвори очи и потрепери, докато издишваше. — Нямах друг избор, но… продължавам непрекъснато да мисля за това. Прехвърлям всичко в главата си отново и отново.
— Направили сте каквото е трябвало да се направи — каза Брок.
Гласът на Селест потрепери, когато каза:
— Е, сега сте отново при нас и аз лично…
— Как се измъкнахте? — Брок я прекъсна, все едно тя не съществуваше.
— Натъкнах се на свестни хора и… те ме приютиха. Пазиха ме в безопасност, докато принц Орсо не пристигна да освободи града. — Селест дан Хюген знаеше кога е победена. Тръсна китка, ветрилото ѝ се отвори с плясък и тя се отдалечи нанякъде. Удовлетворението от спечелената битка беше първото приятно изживяване за Савин от известно време насам. Може и никога да не станеше върховна кралица на Съюза, но в балната зала все още царуваше тя. — И ето ме тук сега.