— Това е… невероятна история — каза Брок.
— Боя се, че преживяването ми не може да се мери с двубой в кръг от щитове срещу свиреп и страховит противник.
— Вашите тежки изпитания са продължили седмици. Моето приключи почти за миг. — Той се наведе към нея, очевидно готов да сподели своята тайна. — Между нас казано, Стаур Здрачния е по-добър боец от мен. — Той прокара върха на показалеца си по заздравяващия белег на едната си скула и Савин почти потрепери от вълнение, осъзнавайки, че това е рана от меч. — Можеше да ме убие една дузина пъти. Аз просто оцелях достатъчно дълго, за да бъде той победен от собствената си арогантност.
Савин вдигна чаша:
— За оцелелите.
— Ще пия за това. — Той имаше приятна усмивка. Открита, честна усмивка. И превъзходни зъби. Въпреки току-що извоюваната победа Савин с изненада откри, че продължава да говори с него. И с още по-голяма изненада — че това ѝ харесва. — Казвате се Савин?
— Да… Савин дан Глокта. — Да казват каквото щат за името хората, но то никога не пропускаше да предизвика подобаваща реакция. Брок почти се задави от кашлица. Сериозно, това момче дори не се стараеше да прикрие мислите си. — Виждам, че сте се запознали с баща ми.
— Ще кажа само, че приличате на майка си, която очевидно е изключителна красавица.
Савин го огледа внимателно и кимна:
— Приличен опит предвид обстоятелствата.
Намеренията ѝ бяха единствено да съкруши Селест дан Хюген, която сега пърхаше с ветрило до незаинтригувания от присъствието ѝ лорд Ишър, но след спечелената битка с ефекта на перления прашец и виното, започваше да намира наградата си за доста хубав на вид млад мъж. Имаше нещо лъвско в него с тази дълга руса коса, къса руса брада, увереното му, непринудено държание и очевидната му сила. И с този зарастващ белег на лицето определено имаше вид на герой от книгите с приказки. В интерес на истината, младият лорд губернатор на Англанд в момента може би беше най-търсеният ерген в кралството. С изключение на принц Орсо, естествено, особено в нейния случай.
— Сигурно е трудно да бъдеш всеобщ герой — каза Савин. — Всеки иска малко симпатия, колкото и да не я заслужава.
— Признавам, че изисква известни усилия да свикнеш.
— Не е лесно да различиш неподправеното възхищение от празните хвалби. Вечно заобиколен от хора, а вътрешно самотен. — Тя въздъхна престорено. — И всеки иска да те използва за собствените си нужди.
— Докато ти искаш само най-доброто за мен?
— Няма да обиждам интелекта ти, като се преструвам, че е така. Но двамата с теб можем да сме си взаимно от полза. — Тя го дари с лъчезарна усмивка. Защо не? Неподправените му, естествени маниери бяха пълна противоположност на тези на Орсо. Той не представляваше загадка за нея. Думите му едва успяваха да прозвучат еднозначно, камо ли да имат скрит смисъл. Понякога красивият глупак е точно каквото ѝ трябва на една жена.
На Савин ѝ беше омръзнало от преструвки. Искаше безразсъдство. Умираше просто да нарани някого. Себе си, ако трябва.
— Има едно място в града, което трябва на всяка цена да посетиш, докато си тук.
— Така ли?
— Кабинетът на мой стар приятел. Спилион Суорбрек. Писател.
Брок моментално посърна.
— Аз не съм много по четенето.
— Честно казано, аз също. Суорбрек отсъства по работа. На пътешествие е из близка страна. — Тя докосна леко гърдите на Брок с ветрилото си и го погледна отдолу през дългите си мигли. Имаше нужда от мъничко… само колкото да се подкрепи. — Но аз ще съм там.
Брок се покашля:
— Утре?
— Сега. До утре може да съм размислила. — Осъзнаваше, че отстрани изглежда като пълна глупачка. Осъзнаваше, че вероятно предизвикваше истински скандал.
Но при всички положения значително по-малък от онзи, който щеше да предизвика, като се омъжеше за брат си.
Орсо стоеше и пиеше.
Е, добре де, стоеше, пиеше и гледаше Савин. Първоначално крадешком. С всяко следващо питие все по-малко крадешком. Дори само гледайки я, беше същинско мъчение. А гледайки я с този дръвник с мъжествена брадичка, с този Лео дан Брок — трижди по-болезнено мъчение. Но по незнайно каква причина не спираше да си го причинява.