Савин стоеше в светлината на една лампа и наливаше вино в две чаши. Позата ѝ беше съвършена, все едно позираше за картина. Дори не трепна, когато вратата се отвори, не се обърна да погледне кой е, просто вдигна една от чашите на светлината и огледа критично цвета на виното.
— Успя, значи? — каза тя и най-после се обърна към него.
— Да. — Замисли се за нещо остроумно, което да добави, но откри, че главата му е празна. Тя изглеждаше още по-съвършена, отколкото си я спомняше на приема в двореца. Силуетът ѝ на фона на светлината от лампата бе невъзможно… какво? Хм, къде ще останеш без думи, ако не в кабинета на писател?
Лео се заоглежда в търсене на вдъхновение. Претъпкани с книги рафтове, обсипано с хартия, тапицирано в кожа писалище. Нещо, наподобяващо печатарска преса, в ъгъла, може би най-грозното нещо, което беше виждал — железни лостове и дръжки, омазан в черно барабан и една отпечатана страница в отворените челюсти на машината.
— Последното издание от фантазиите на Суорбрек — каза Савин. — Но ти не си дошъл тук, за да четеш за приключенията на друг.
— А защо съм дошъл тук? — попита Лео и затвори вратата. Родена след едноседмичен труд шега, няма що, дори не искаше да чуе отговора ѝ.
— За да преживееш собственото си приключение.
Тя изглеждаше така спокойна, така уверена, толкова властна, но когато приближи и му подаде чаша, Лео видя в погледа ѝ особен блясък. Едва загатнати настървеност, гняв, лудост дори и това го развълнува доста, но и леко го изплаши. Всъщност в обратния ред, предимно го изплаши. Осъзна, че отстъпва заднешком, и спря чак когато облият ръб на писалището го сръга в задника.
Да му се не види, дори най-големият празноглавец в Адуа — и Лео определено включи себе си в надпреварата за тази титла — нямаше да се усъмни в причината, поради която го беше извикала тук. Да, вероятно нямаше колебание по въпроса, но незнайно защо част от него беше останала с впечатлението, че тя наистина смяташе да го разведе и му покаже кабинета на този писател. Ето тук държи писалките си, това е мастилото, готово, сега всеки към собственото си легло, ще се наспим добре, няма нужда да се тревожим за уменията си в кревата.
Ако му поставеха директно въпроса, Лео винаги би отговорил, че обожава жените. Имаше обаче моменти, в които се тревожеше, че те може би не го… вълнуват така силно, както се предполагаше, че трябва. Както вълнуваха другите мъже. Сега, изглежда, проблемът беше решен — просто не беше намерил вярната жена. С Риккъ всичко беше така лесно. Тя на практика беше едно от момчетата. Савин беше пълната ѝ противоположност в това отношение. Никога не беше срещал друга жена, която да е по̀… жена от нея.
— Нервен ли си? — попита го тя.
— Не — излъга Лео. — Гласът му потрепери и той се усмихна. Неловка усмивка, сякаш го беше хванала, че я излъга. Което, естествено, беше точно така. Въобще не го биваше в лъжите.
Истината бе, че Лео по принцип не се чувстваше удобно в компанията на жени. Но може би удобството е последното, което да очакваш от романтична връзка. Може би връзките се предполага да са напрегнати, плашещи. Савин, ако не друго, с всяка следваща секунда изглеждаше все по-вълнуваща и опасна, имаше чувството, че отново влиза в кръга с Големия вълк.
— Аз… не мисля, че досега съм срещал жена като теб — каза Лео.
— Естествено, че не си. — Тя отметна назад глава и пресуши на един дъх чашата си. — Аз съм единствена по рода си. — Тя подхвърли небрежно чашата върху коженото писалище, столчето ѝ изтропа, но по някакво чудо се задържа изправена. Савин се приближи към него, бледите ѝ гърди се издигаха и спускаха бавно, кожата ѝ блестеше на светлината на лампата и…
Лео забеляза огърлицата на врата ѝ. Определено не вървеше с изискания ѝ тоалет. Усукана кожена връвчица с нанизани на нея плочки от животинска кост и грубо издялани на тях символи. Изглеждаше като нещо, което Риккъ би носила в дрънчащата си плетеница от талисмани и дрънкулки. Въпреки изпития алкохол и вълнението от предстоящото Лео усети като бодеж в стомаха си порив на гузна съвест.
— Откъде взе тези руни?
— От Севера — отвърна тя, без да навлиза в подробности и без да откъсва очи от устните му.
— Какво казват? — Не правеше нищо нередно, нали? Риккъ беше пределно ясна, не искаше да има нищо общо с…
Савин сграбчи лицето му и го стисна учудващо силно.
— Кого го е грижа? — Палецът ѝ плъзна нагоре по скулата му. Присвитите ѝ очи бяха приковани в нея. Когато пръстът ѝ стигна до пресния белег, върхът на езика ѝ се подаде между леко разтворените ѝ устни. Тя го погали нежно. Гъделичкаше леко, малко болеше.