— Това от Стаур Здрачния ли ти е? — попита тя.
— Наред с няколко други скъпи дарове.
— Боли ли?
— Само ако го натиснеш… ау! — Тя натисна белега, устните ѝ се изкривиха и оголиха за миг зъбите ѝ. Лео се дръпна и застана в още по-неловка поза, превит заднешком над писалището.
Не можеше да повярва колко слаба и стройна беше, не можеше да откъсне очи от играещите тънки мускулчета на голото ѝ рамо. Не смееше да я докосне от страх, че ще я прекърши на две. Но тя беше по-силна, отколкото беше предполагал. Много по-силна. И топла също. Долови уханието ѝ — предимно прясно окосена ливада, но с оттенък на остра, животинска миризма. Той може и да беше по-скоро уплашен, отколкото възбуден, но от кръста надолу беше точно обратното.
Гърлото му се беше стегнало на топка, не знаеше дали можеше да проговори. Осъзна, че мислеше за това колко по-възрастна беше от него. Пет години? Десет? Колко по-опитна беше…
— Сигурна ли си, че това е добра идея…
— Убедена съм, че е ужасна идея. Но това ѝ е хубавото. — Тя отвори малка кутийка, щипна нещо от нея и го поднесе към лицето му. Някак успя дори това да направи грациозно. — Ето.
— Какво е това?
— Перлен прашец.
— Това, което използват художниците, за да обострят сетивата си?
— Каквото работи за художниците, работи и за всички останали. Освен това далеч не са такава голяма работа, за каквато ги мислят хората. Просто смъркаш.
— Не съм сигурен…
— Мислех, че си дошъл за приключение? — Тя притисна пръстите си под едната му ноздра и запуши с пръст другата. Сега не му оставаше друго, освен да изсмърка прашеца. Времето за избор беше останало навън, на улицата…
— Аа! Мътните да го вземат! — В гърлото му сякаш бушуваше огън, огнените езици плъзнаха нагоре и излязоха през ушите му, спуснаха се надолу по зъбите му, очите му се насълзиха. Отвратително усещане. — Защо някой би…
— Другата страна — изсъска тя, изви лицето му на една страна и почти напъха пръсти в ноздрата му. Дори не беше разбрал, че разкопчава колана на меча му, докато не го чу да изтропва на пода. Беше разоръжен в буквалния и в преносния смисъл.
Ужас, трябваше да кихне, застина за момент със затворени очи, докато повикът премине. Когато отвори очи, тя го целуваше — първоначално леко по едната, по другата устна. После изви лицето му на една страна и се нахвърли настървено, лапаше, смучеше, хапеше устните му.
Лео постави ръце на ребрата ѝ, но не долови нищо — непробиваем като крепостна стена корсет, същинска броня. Паренето по лицето му отшумяваше, главата му се маеше приятно. Устата му се движеше сякаш от само себе си. Устните му бяха напълно изтръпнали, безчувствени. Езикът ѝ имаше вкус на вино.
Дали заради това, което правеше тя, дали заради изпитото вино, или заради прашеца на художниците, но Лео започваше да става все по-дързък. Все по-див. Така де, той е проклетият Млад лъв, нали? И беше дошъл за шибаното си приключение! Той е един от легендарните любовници от миналото, мамка му!
Изръмжа като лъв и на свой ред стисна лицето ѝ, сграбчи едната презрамка на роклята ѝ, усука я, кокалчетата му се впиха в рамото ѝ, чу я да простенва, извъртя я настрани, започна да я избутва, докато тя не се оказа с гръб към писалището. Единият му крак се оплете в колана с меча му на пода и тя протегна крак и го изрита настрани. Острието излезе почти изцяло от ножницата, когато тя се блъсна в издялания под формата на лъвска глава крак на печатарската преса.
Вече не изпитваше болка в лицето. Никаква. Всъщност не усещаше почти нищо от шията нагоре, но усещаше дважди повече от кръста надолу.
Тя изръмжа и устните ѝ се извиха в нещо средно между усмивка и зловеща, озъбена животинска физиономия. Гризна го леко със зъби. Усети пръстите ѝ да играят по колана му, да го издърпват рязко настрани, усети панталоните му да се свличат около коленете му, после се оплетоха в ботушите му. Задникът му усети хладния въздух, после ръката ѝ беше още по-хладна и от него.
И последната мисъл да спре, бе излязла от главата му. Всъщност там не беше останала никаква мисъл.
Тя седна върху писалището и се намести, все едно това беше добре отработено движение. Полите ѝ изшумоляха, надиплиха се нагоре, все по-нагоре. Тя оплете пръсти в косата на тила му и го придърпа върху себе си, изви главата му на една страна.
Болеше, но не точно.
Размяна на местата
— Мътните да го вземат — изпъшка Риккъ. Надигна се на лакти, опита да издуха един залепнал за лицето ѝ кичур коса, но не успя. Наложи се да използва пръсти, за да го махне оттам. Стисна парещите си очи — беше прекалено светло — после много бавно отвори едва-едва едно.