— Но вие сте престолонаследникът…
— Родителите ми имат разногласия по абсолютно всички въпроси с изключение на този може би. Да си наследник на трона, не изисква никакви усилия. Имай ми доверие, говоря от опит. Ти, от друга страна, рискува живота си. — Той махна с ръка към белега на лицето на Лео. — Покрит си с кървавите белези на мъжествеността! Моето най-сериозно нараняване? Фраснах си главата, падайки от леглото мъртвопиян. Вярно, кървенето беше впечатляващо, но слава нямаше.
Погледът на Лео бе привлечен от група тъмнокожи просяци в тълпата.
— Доста мургави лица наоколо — смръщи чело той.
— Проблеми в Юга. Бежанците се стичат на тълпи през Кръгло море в търсене на ново начало.
— Бихме се срещу гуркулите само преди трийсет години, нали? Можем ли да им се доверим?
— На някои да, на други не. Колкото и на северняците. Или на който и да е друг народ. Пък и не всичките са от Гуркул.
— Откъде са тогава?
— Почти отвсякъде в Юга — каза Орсо. — Кадир, Ториш, Ящавит, Дагоска. Говорят на дузина различни езици. Идват от дузина различни култури. Но са решили да дойдат тук. Не е ли това повод за гордост?
— Щом казвате. — Лео не знаеше нищо за тези места, знаеше просто, че не искаше Съюзът да се превърне в едно от тях. Наред с това не изпитваше гордост от перспективата за размиване характера на народа му. — Не се ли тревожите, че сред тях може да има… — Лео реши, че ще е добра идея да понижи глас: — ядачи?
— Не мисля, че магьосниците канибали са сред най-насъщните ни проблеми в момента.
— Някои от тях крадат човешки лица. Така съм чувал. — Лео изпъна шия и извърна глава към групата просяци. — Могат да изглеждат като когото си поискат.
— Не мислиш ли тогава, че бледото лице би било доста по-успешна дегизировка от мургавото?
Лео смръщи чело. Не се беше замислял за това, в интерес на истината.
— Не знам, просто… Съюзът вече дори не прилича на Съюза, който аз познавам.
— Не си ли съгласен, че силата на Съюза е в разнообразието на хората в него? Затова се нарича Съюза.
— Хм — изсумтя Лео. Естествено, че Орсо ще мисли така. Нали е наполовина стириянец. Нещо падна в скута му. Цвете. Вдигайки поглед нагоре, видя на един прозорец групичка от усмихнати момичета, които хвърляха цветя върху колоната. Лео им се усмихна и им изпрати въздушна целувка. Така беше редно, нали?
— Изглежда, Адуа те обича — каза Орсо. — А ти как намираш Адуа?
— Не бих казал, че съм впечатлен от въздуха. Политиката също е доста мътна. След като не получихме никаква помощ от Висшия съвет за воденето на войната, надявах се да получим такава поне за изплащането ѝ.
— Според мен е по-лесно да отвориш врата към подземното царство, отколкото да развържеш кралската кесия.
— Пълна загуба на време беше. От друга страна обаче… срещнах жена. Никога не съм срещал друга като нея.
Орсо се подсмихна:
— Ха, гледай ти. Аз също.
— Красива. Умна. Свирепа като тигрица.
Нова усмивка.
— Гледай ти. Аз също.
— Толкова изтънчена, толкова елегантна… дама от глава до пети.
Орсо се засмя от сърце.
— Е, тук се различаваме. И има ли си име твоят идеал за жена?
— Мисля, че е по-добре да не го споменавам — покашля се Лео.
— Не е било просто среща, значи?
— Тя ме заведе… — Не, не, това звучеше почти унизително. — Срещнахме се, исках да кажа, в кабинета на някакъв писател. — По лицето на принца премина гневен трепет. Сигурно и той като Лео не си падаше много по четенето. — Но тя… не ме покани там, за да четем, ако ме разбирате накъде бия.
— Мисля, че мога да се досетя. — Гласът на принца беше леко задавен, но Лео поначало не беше много добър в долавянето на неочевидното. Той беше недвусмислен. И затова продължи. Недвусмислено. Имаше ли такава дума?
— Страстна нощ… с красива, загадъчна, по-възрастна жена.
— Мечтата на всеки млад мъж — изръмжа Орсо.
— Да, само дето… — Лео не беше сигурен дали не трябваше да спре дотук. Какво пък, Орсо е модерен мъж с освободени разбирания. Малко повече от необходимото, ако можеше да се вярва на слуховете. Може пък той да успееше да разгадае загадката. — Ако се разчуе за това, хората ще си помислят, че съм се възползвал от нея, аз обаче… имам чувството, че тя се възползва от мен.
— Всеки иска да е желан — отвърна Орсо, вторачен в нещо отпред.
— Как само ме гледаше. — Все едно Лео ѝ принадлежеше по право. — Как ме докосваше. — Нито следа от нежност или колебание. — Как ми говореше. — Уверена в това, което иска, пет пари недаваща какво иска той. Споменът за това предизвика напрежение в предната част на парадните му панталони. — Беше, все едно…