— Не! — изсъска Лиди. Едва сега Брод осъзна, че тя беше стиснала с две ръце ръката му. Стискаше и я дърпаше с всички сили назад. — Никакви неприятности повече! — Брод видя, че юмруците му бяха стиснати и трепереха, усети, че е оголил зъби в свирепа гримаса.
— Да не си посмял да прецакаш всичко! — Мей се шмугна пред него и завря треперещ показалец в лицето му. — Не и сега, когато всичко най-после се нареди! — Очите ѝ се навлажниха. — Да не си посмял!
Брод пое дълбоко дъх и издиша тежко. Изпроводи с поглед трима от практиците, които влачеха горкия глупак през тълпата. Осъзна, че ако не бяха Лиди и Мей, сега можеше и него да влачат към Палатата на въпросите. Ако не беше Мей и най-невероятният късмет на света, сега можеше да е на една от бесилките по пътя за Валбек.
— Няма, Мей. — Сега и неговите очи се напълниха със сълзи и той свали стъклата за гледане и ги избърса. — Обещавам.
Но юмруците му отново бяха стиснати до болка и трепереха от напрежение.
Савин обичаше грандиозните мероприятия. Колкото повече хора, толкова повече възможности да направиш от непознатите познати, от познатите приятели, а от приятелите пари. Подобни събития представляваха възможност да бъде видяна, следователно — обожавана, а оттам — още по-властна. Защото властта е планина, по която така лесно може да се плъзнеш надолу. Планина, по която човек се катери със зъби и нокти не само ако иска да се изкачи по-нагоре, но дори само за да остане на нея. Планина не от скали, а от драпащите, също напиращи нагоре тела на останалите.
По отношение на грандиозността си това събитие нямаше прецедент. Денят беше обявен за почивен и всички фабрики бяха угасили пещите си, вследствие на което димът се беше разчистил. Беше топло за началото на зимата, слънцето блестеше над жизнерадостните тълпи. Знатните особи, които не бяха част от парада, се бяха събрали на крайната точка от маршрута на процесията — Площада на маршалите, който беше претъпкан от зяпачи.
Савин беше в сърцевината на всичко това, в единия край на украсената с пурпурни драперии кралска ложа. Присъстваха всички членове на Висшия съвет, цял легион от прислужници и лакеи, цяла рота сурови рицари от Дворцовата стража и не на последно място — техни кралски величества, кралят и кралицата на Съюза. Терез седеше, изпънала до болка гръб, на самия връх на властта и от време на време удостояваше тълпите с хладно помахване с ръка — неоспоримата господарка на всичко това. Както никога Савин дори не трябваше да полага усилия да ревнува. Това можеше да е нейното място един ден. Трябваше да е. И почти беше.
Кралят извърна глава и за миг погледите им се срещнаха. Имаше все същия леко натъжен и отнесен поглед и Савин побърза да забоде очи във върховете на обувките си. Нямаше представа защо се срамуваше толкова. В края на краищата не тя беше изчукала и после зарязала майка си да се оправя сама с последствията. И въпреки това бузите ѝ изгаряха.
Обичаше грандиозните събития, но днес ненавиждаше всичко наоколо и най-вече себе си. Орсо ѝ липсваше, болеше я от загубата му, както боли от загубата на ръка или крак. Ако успееше да забрави за миг липсата му, се сещаше за нещо, което само той би оценил, обръщаше се по навик към Зури да ѝ каже да уговори среща и… чувството за загуба я пронизваше като нагорещен ръжен в стомаха.
Лео дан Брок се оказа приятно разнообразие. От шията надолу бе изумителна гледка. Когато разкопча ризата му, замръзна и зяпа в продължение на няколко секунди. Беше като изваяна от мрамор с телесен цвят статуя, чийто скулптор имаше вкус към преувеличение. В един момент я беше вдигнал от земята с лекота и тя имаше чувството, че се носи в облаците и никога повече няма да докосне земята…
Но истината бе, че това, което правеше мъжа неустоим, бе частта от шията нагоре. Само да се пошегуваше за нещо, и Орсо моментално подхващаше шегата, разтягаше я, развиваше я и ѝ я подхвърляше обратно още по-очарователна и остроумна. А Лео дори не осъзна, когато тя се пошегува. Беше като това ново изобретение, за което Кърнсбик не спираше да плямпа — фургон на железни релси. Разговорът с него вървеше само в една посока, при това доста мудно.
Имаше нужда от мъничко. Наведе се, все едно да оправи нещо по обувките си, и измъкна от ръкава си малката сребърна кутийка. Една щипка само колкото да успокои нервите си. Тази първа щипка — всъщност петата тази сутрин — не свърши работа и тя щипна втора, малко по-голяма. В края на краищата една изискана дама никога не оставя недовършени неща.
Изправи се рязко и едва не падна по гръб. Кръвта нахлу в главата ѝ с такава сила, че имаше чувството, че очите ѝ ще изхвръкнат. Когато погледът ѝ се избистри, видя, че Зури я е подхванала за лакътя.