— Какво? — процеди през зъби Савин и издърпа грубо ръката си. Съжали на мига. — Извинявай. Съжалявам, Зури. Без теб съм направо загубена.
— Лейди Савин… — Зури извърна внимателно очи към средата на кралската ложа. Очевидно залитането ѝ не беше останало незабелязано. Винаги гледаха, шибани лешояди, чакаха да им падне прясно месо, за да забият зъби в него. — Не изглеждаш на себе си.
— А коя всъщност съм аз? Кажи ми де, коя! — Осъзна, че почти крещеше. Главата ѝ пулсираше и тя притвори очи и изтри парещите си ноздри. — Съжалявам, Зури. Ти най-малко заслужаваш да ти крещя.
— Искаш ли да си тръгнем?
— И да пропусна всичко това? — Тя махна към препълнения площад и забеляза, че върховете на пръстите на ръкавицата ѝ бяха изцапани с перлен прашец. Започна да пляска с другата ръка в опит да ги изчисти.
— Нескопосани пръсти? — промърмори, без да извръща глава, баща ѝ. Само дето той не ѝ беше никакъв баща. Просто архилектор Глокта, никаква кръвна връзка нямаше с нея.
— Нищо, за което да се тревожиш — отвърна му сопнато тя.
— Но ето, че се тревожа. — Той продължи да се взира в тълпата. Овациите се усилиха с приближаването на процесията по улиците на Агрионт. Той вдигна ръка и я подкани с пръст да се наведе до него. — Може ли да попитам какви ги вършиш с този Брок?
— Разбрал си за това?
— Предполагам, че половин Адуа е разбрал за това.
— Последното, от което имам нужда в момента, е да ме поучаваш — отвърна гневно тя и изведнъж, напълно неканен и без никаква причина, я връхлетя точно споменът за малкото тъмнокожо момиченце от Валбек. Сякаш беше отново пред очите ѝ — с огрени в светлините на пожарите огромни, просълзени очи, молеше я отново и отново, моля, моля, моля. Долови мириса на дим и смазващия ужас я връхлетя отново.
Дрехите ѝ бяха ужасно тесни, прекалено тесни, не можеше да си поеме дъх. Изви се на една страна, после на другата, задрапа отчаяно с ръка зад гърба си в опит да достигне вървите на корсета, който, дори и да ги достигнеше, нямаше да успее да разхлаби. Не повече, отколкото затворник ще успее да отключи килията си с нокът.
Баща ѝ я изгледа, смръщил вежди:
— Какви те прихващат, Савин?
— Мен ли? — Гневът я обзе и тя сграбчи подлакътника на стола му и изсъска в ухото му. — Знаеш ли какво ми каза жена ти?
— Естествено, че знам. За какъв глупак ме взимаш?
Савин сподави нервния си смях и той излезе като хъркане от гърлото ѝ:
— За наполовина по-малък глупак, отколкото ти и майка ми ме взимате мен.
Лявата половина на лицето му потрепери зловещо и клепачът му затрептя.
— Майка ти беше млада, самотна, допусна грешка. Но оттогава винаги е мислила първо за теб и твоето добро.
— И за поредната бутилка… ау!
Баща ѝ я беше сграбчил за ръката и я притегли още по-близо към себе си.
— Спри с мелодрамите си, това е сериозно — процеди през зъби той.
— Мелодрами? — прошепна Савин. — Мелодрами? Аз съм просто една лъжа, как не разбираш?
Неколцина явно бяха дочули гневната размяна на думи и няколко любопитни лица се извърнаха към тях. Сред тях и това на Първия магус. Той стоеше до краля и в чест на публичната проява бе избрал да облече мантия — придаваше му леко по-мистичен привкус от предишното му облекло. Той ѝ се усмихна и ѝ кимна свойски.
Това не убягна на баща ѝ. Тънките му устни почти не помръдваха, но слепоочията му играеха.
— Той дойде ли да говори с теб?
— Кой?
— Баяз. — Баща ѝ стисна почти болезнено китката ѝ.
— Никога не съм разговаряла с него. — Савин смръщи замислено чело. — Имаше обаче… един мъж на сбирката на Слънчевото общество, който твърдеше, че е от ордена на магусите. Не приличаше на такъв.
Жилите по тънкия врат на баща ѝ помръднаха, когато той преглътна.
— Сулфур?
— Не знам, говори някакви глупости за промяна на света. Че търсел нови приятели…
— Каквото и да искат от теб, каквото и да ти предлагат, ще им откажеш, разбра ли? — Той я погледна в очите. Савин не мислеше, че някога преди го е виждала изплашен. — Отказваш и идваш право при мен.
— Какво общо има Баяз с каквото и да било…
— Всичко! — Той я стисна още по-силно и я притегли към себе си. — Не мисля, че си обмислила опасностите, в които те поставя положението ти. Копеле или не, ти си първородното дете на краля. Това те прави изключително ценна. И изключително уязвима. А сега се вземи в ръце. Хленченето не ти подхожда. — Той пусна ръката ѝ, избърса потеклата от лявото му око сълза и започна да ръкопляска учтиво. Лео дан Брок, ухилен до уши, тъкмо влизаше в площада и овациите на тълпата се удвоиха.