— Значи войната свърши, а?
— Така изглежда — отвърна Детелината. — Много народ измря и нищо не е променено.
— Това е тя, войната. Само най-лошите като нас изваждат някаква полза от нея. И безсъмнено скоро ще дойде друга.
— Не бих се учудил.
— А междувременно? Продължаваш да учиш хлапета на бой с мечове?
— Не се сещам за друго, в което ме бива и което да не изисква да си ставам от задника. Ти?
Прекрасна погледна към Стаур и издиша тежко през носа:
— Все ми е едно, стига да не съм повече бавачка на онова копеле.
— Може да дойдеш при мен.
— Да уча хлапетата да се бият?
— Имаш повече мъдрост за предаване от повечето хора, които познавам.
— Повече от теб със сигурност — изсумтя тя.
— Решено, значи. Като при повечето добри партньорства с теб се допълваме чудесно. Ти ще предаваш мъдрост. Аз ще седя на сянка. — Детелината отпи от чашата си и се замисли блажено за сянката под любимото си дърво. Ръбестата кора на гърба. Чаткането на пръчките.
— Ти сериозно ли? — присви насреща му очи тя.
— Ами… не съм несериозен. Ако досега съм вършил всичко сам, то е заради лош късмет, не по желание.
— Или защото имаш навика да убиваш приятелите си.
— Това е Северът — промърмори Детелината. — Кой не е убил един-двама приятели? — Двамата се ухилиха и удариха чаши за наздравица.
Няколко стола по-нататък Стаур се беше вторачил в чашата си с такова настървение, все едно отговорът на всички загадки беше на дъното ѝ.
— Досега не съм губил. В нищо.
— Щеше да победиш, ако не беше оная шибана вещица! — изви презрително устни Гринуей. Беше се начумерил, все едно той бе загубил в двубоя. — Шибано дълго око или каквото там. Мамиха, мамка им, това е. Заслужават си кървавия кръст до един.
— Няма правило срещу викането, нали? — Стаур говореше тихо, спокойно. Имаше определено вглъбен вид — нещо, което Детелината не беше забелязвал у него досега. — Мисля, че тя ми направи услуга. Загубата… ме накара да погледна на нещата от друга страна. Все едно си сложил цветно стъкло пред очите си и виждаш света в нова светлина… не! Все едно си махнал от очите си цветното стъкло и за пръв път виждаш света такъв, какъвто е!
Скейл повдигна учудено вежди. И не беше единственият. Тези на Детелината определено се бяха качили в косата му.
— Май ще се окаже, че приличаш повече на баща си, отколкото си мислех — каза кралят. — Знаех, че си боец, но досега не те виждах като мислител.
— Аз също — отвърна Стаур и погледът му блесна. — Но когато лежиш ранен, какво друго ти остава, освен да мислиш. Осъзнах нещо. Младия лъв не ме прати при пръстта. Но всички натам сме се запътили — рано или късно.
— Така е, племеннико, така е. Големият изравнител чака всички ни.
— Накара ме да се замисля. — Стаур се загледа в ръката си, докато пръстите му се свиваха в юмрук. — Имаш един живот да си изградиш име. Но един живот може да не е достатъчен.
— Вярно, племеннико, вярно. Никой няма да ти поднесе наготово място в песните. Трябва да протегнеш ръка и да го сграбчиш.
— Осъзнах и друго. — Стаур стовари юмрук върху масата. — Не можеш да чакаш вечно за това, което ти се полага.
Скейл се усмихна и вдигна чаша:
— Самата истина, племен…
Гласът му секна, чу се някакво жвакане и кралят избълва кръв и ейл от устата си. Детелината зяпна стъписан дръжката на ножа, който Стаур току-що бе забил в шията на чичо си.
Нещо изчатка и Детелината усети пръски по лицето си. Видя главата на възрастния воин до себе си разцепена до носа и вкопано в нея острие на секира.
Друг бе проснат по лице на масата и главата му отсечена. Отне два удара.
Трети махаше с ръце и риташе с крака, докато Гринуей му прерязваше гърлото, месо и ейл хвърчаха над масата.
Ръката на друг се беше оплела в собственото му наметало, посягайки за оръжие. Той размахваше пред себе си нож за ядене, но после получи меч в корема, изруга, от устата му бликна кръв и потече по брадата му. В следващия момент нечий боздуган се стовари в тила му.
Едно от прислужващите на краля момичета беше паднало на земята, другото притискаше каната с ейл към гърдите си, все едно искаше да се скрие зад нея. Скейл се беше проснал на масата с облещени очи и изплезен навън език. От носа му продължаваха да излизат кървави мехури, разлетият на масата ейл капеше бавно по пода — кап, кап, кап.
Един от свитата му пълзеше под масата, протягаше ръка да докопа дръжката на паднал меч. Напрягаше сили, пръстите му драпаха отчаяно по камъка към стоманената топка. Едно от момчетата на Стаур прескочи масата и стовари крак върху тила му. Чу се пращене на кости — фрас, фрас, фрас.