Момичетата в Остенхорм може и да не го осъзнаваха, но Юранд бе истинският красавец на групата. Те биха описали чертите му като миловидни — особено в сравнение с прорязаната от трапчинка масивна брадичка на Глоуард или острите скули на Антоп, но Лео ги намираше за по-скоро… деликатни? Изящни? Леко уязвими дори? Но станеше ли дума да застанеш зад приятелите си, нямаше по-корав защитник от Юранд. И тази ненадмината изразителност на лицето му, само в погледа му дори. Как свъсваше леко вежди, когато се замисляше над нещо. Как едното ъгълче на устните му потрепваше, когато се надвесваше да ти каже какво е измислил. И винаги бе нещо, което си заслужаваше да се каже и чуе. Винаги нещо, което друг просто не…
Юранд извърна очи настрани и Лео побърза да отмести поглед отново към северняците на билото на хълма.
— Копелета — повтори дрезгаво той.
— А на нас не ни остава друго, освен да седим безучастно и да чакаме — възмути се Антоп, пресегна се и задърпа чатала на панталоните си, докато се наместваше на седлото. — Като лъвове в клетка.
— Или като кутрета на верижка. — Глоуард издърпа далекогледа от ръката на Антоп. — Всъщност ти къде се губи досега?
— Аз ли… аз просто отидох да нагледам обоза…
— С жена? — прихна подигравателно Джин.
— Жена не на всяка цена. — Усмивката на Антоп сякаш се удвои откъм зъби на показ. — Може да са били повече от една. Човек все някъде трябва да намери утеха. Кой би предположил, че войната е такава проклета скука?
Барнива надигна глава:
— Във войната имаш…
— Още една дума и те наръгах — сряза го Лео.
— Изглежда, имаме нужда от малко повдигане на духа. — Глоуард кимна към група от доста окаяни на вид мъже, които влачеха крака по пътя на дъното на долината. Бяха се увили в протрити одеяла и опърпани наметала, увесили рамене и с щръкнали над главите им във всички посоки копия.
Обикновено при среща с обикновения войник Лео можеше да разчита на подобаващо количество овации. Тук-там някой ще се провикне „Младия лъв!“ и Лео ще вдигне за поздрав юмрук, ще потупа нечие рамо, ще изреве някоя безсмислица за крал и страна и така нататък. Но сега мъжете тътреха крака, заболи погледи в калта, в пълно мълчание. Помощ от Мидърланд все още нямаше и самият Лео не бе така въодушевен от крал и страна както преди. Изглежда, времената на героите като Харод Велики и Касамир бяха останали дълбоко в миналото, а запасите от патриотизъм бяха на привършване.
— Не бих спорил с майка ти по стратегически въпроси — каза Антоп, — но това непрекъснато отстъпване не е добре за морала на мъжете.
— Вкусът на победата ще им повдигне духа — добави Бързея.
— Нашият също. — Глоуард смушка коня си и се доближи до Лео. — Никакъв проблем да им дадем още един урок — сниши глас той, сви масивен юмрук и замахна във въздуха. — Както направихме във фермата.
Лео завъртя топката на дръжката на сабята си и за пореден път се увери, че острието е разхлабено в ножницата. Помнеше всяка малка подробност от нападението на фермата. Вятърът в лицето му, грохотът на копитата. Усещането за дръжката на секирата в ръката му при всеки удар. Ужасените лица на врага. Радостното опиянение, когато ги обърнаха в бягство.
Тревожната бръчка между веждите на Юранд му подсказа, че той не бе на същото мнение:
— Не знаем какво става от другата страна на билото.
Лео си спомни погребението на Ритър. Надгробните слова. В мислите му изникна отново образа на невзрачната му жена, плачеща до камината. Животът на хората му е в неговите ръце. Животът на всеки, който влезе в огъня с него. Приятелите му. Братята му. Не можеше да си позволи да изгуби още един от тях.
— Юранд е прав. — Лео натика здраво острието на сабята си в ножницата. — Не знаем какво става от другата страна на това било. Пък и майка ми ще ме убие.
— Отидеш ли там, горе, ще ми спестиш усилията.
Лео изкриви лице в мъчителна гримаса. Както винаги гласът на майка му предизвика у него така познатата смесица на увереност и ненавист. Само дето напоследък ненавистта взимаше превес над увереността.
— Лейди губернатор. — Юранд дръпна коня си встрани и ѝ направи място да изравни своя с този на Лео. Свитата ѝ от офицери остана отзад на склона.
— Миналата седмица се справихме добре срещу хората на Стаур Здрачния — изръмжа Лео.
— Хората на Стаур са отдясно в момента. — Офицерската ѝ палка изсвистя и посочи на юг и това предизвика нова гримаса на лицето на Лео. Все още не можеше да преживее напълно гледката на жена, размахваща офицерска палка, въпреки че на практика тя командваше засега. — Тези там са хора на Калдер Черния. А Калдер не е воин като сина си. — Тя повдигна многозначително вежда. — Нито като моя. Калдер е мислител също като мен. Виждаш ли гората отдясно? Конницата му е там, чакат ни да направим глупавата грешка да тръгнем към хълма.