Лео клекна и ги вдигна от земята, преди момчето да успее да се наведе, захапа ги в уста и свали наметалото си:
— Хайде да се сменим.
— Милорд? — Момчето не можеше да повярва на очите си, докато прехвърляше през глава ремъка на барабана миг преди да бъде увито в скъпото наметало от чиста мидърландска вълна.
Барнива през това време също беше слязъл от коня си и като никога с усмивка на уста, влезе в строя на войниците. Глоуард и Джин го последваха. Джин Бързея поклати неразбиращо чорлава глава, но накрая се усмихна широко и също влезе в строя.
— А аз какво, да взема да върна обратно конете, така ли? — викна Антоп, събирайки на сноп юздите.
— Моят е кобила! — провикна се Глоуард. — Нали все се перчиш колко те харесвали дамите!
Над колоната се надигна смях. Ако се съдеше по вида на някои от войниците, наскоро не им се беше случвало подобно нещо. Лео намести палките в пръсти както навремето, когато си играеше като дете и „предвождаше“ строй от прислужници из къщата на лорд губернатора на Англанд.
„Добрият лидер споделя трудностите с хората си“, казваше баща му. Вярно, довечера него го очакваха суха шатра, топло огнище и прилична вечеря, докато те щяха да са късметлии, ако получеха одеяло и купа чорба, но ако можеше да им даде поне малко ентусиазъм, пак беше нещо. И за тях, и за него. И нека гледат копелетата от билото на хълма.
Не на последно място Лео беше най-неподходящият човек на света, от когото да очакваш да седи и бездейства.
— Хайде сега — провикна се той през рамо. — Аз ще се опитам да си спомня как се барабани, ако обещаете да си спомните как се марширува!
— Не съм гений като Юранд. — Глоуард се обърна с лице към войниците и заподскача заднешком в колоната. — Но доколкото си спомням, първо стъпваш с единия крак, а после с другия!
— Ще се опитаме, милорд! — викна един едър сержант и мъжете видимо ускориха крачка.
Лео се усмихна и започна да отмерва темпото с барабана:
— Повече и не искам.
Подходящият момент
— Спиш ли?
— Не — изръмжа Детелината. Беше само наполовина лъжа, тъй като току-що се бе събудил. — Просто съм си затворил очите.
— Защо?
Той отвори око и погледна към момчето. Не можа да види точно кое е, заради блесналото през клоните на дървото слънце зад гърба му. Не че имаше значение, Детелината пак им беше забравил имената.
— За да не ставам свидетел на обидата, която вие двамата нанасяте на благородното изкуство, наречено бой с мечове.
— Ми правим каквото можем — изропта другото момче, както и да му беше името.
— Това ще е огромна утеха за майките ви, когато ви убият, просто защото не сте си направили труда да се вслушате в мъдрите ми съвети. — Детелината протегна ръка към кошницата с ябълки и избра една. Имаше приятна червенина по кората. Отхапа и осмука потеклия сок.
— Киселее — каза той през стиснати зъби, — но пак си я бива. Също като живота, а, момчета? Точно като живота. — Те го зяпнаха неразбиращо и той въздъхна дълбоко. — Хайде де, захващайте се отново на работа.
— Яа! — Тъмнокосото момче нападна, размахвайки пръчката.
— Ъъ! — Русото парира и залитна заднешком.
Чат-чат, зачаткаха пръчките. Отнякъде се обаждаше кукувица. Чуваше се препирня, но гласовете идваха достатъчно отдалеч и представляваха просто приятно за ухото бърборене. И Детелината подпъхна ръка зад тила си и се облегна на дънера.
Понякога почти му се струваше, че животът не е чак толкова зле.
Но тогава той изсумтя недоволно. Трепна. Направи физиономия. Проблемът бе, че тези двама негови ученици бяха най-нескопосаните бойци, които беше виждал. Русото момче, стиснало здраво зъби, млатеше ли, млатеше с пръчката, а тъмнокосото се зъбеше насреща му, пенеше се, но вместо да парира, просто бягаше от ударите. И в резултат нищо, освен че и двамата бяха останали без дъх.
— Спрете! — Детелината се надигна и захвърли настрани недоядената ябълка. — Имайте милост, спрете!
Момчетата се заковаха на място, свалиха пръчките.
— Не така, момчета, не. — Детелината поклати уморено глава. — Ама в никакъв случай не така. Погнали сте се един друг като псе разгонена кучка. Диви, необуздани. Това тук изисква мисъл повече от всяко друго занимание. Цялата мисъл и усилията на човек са нужни, защото всичко, което имате, може да загубите само за миг. Животът ви виси на косъм!
— Това са просто пръчки — отвърна русият.
Детелината разтри слепоочия.