— Проклета да съм, ако не ми се полага такъв. — Двамата плеснаха длани една в друга, придърпаха се един към друг, плеснаха един другиму рамене.
— Ядеш ли? — Той я огледа от глава до пети. — Станала си торба кокали.
— Винаги съм била слаба.
— А, аз също. — Детелината се плесна по шкембето. — В момента виждаш тялото на легендарен герой, ама е скрито под тази старателно натрупана сланина.
Тя повдигна учудено вежда. Детелината обичаше изпипаните неща, а от Прекрасна нямаше по-голям майстор в повдигането на вежди.
— И какво води старателно натрупаната ти сланина така близо до бойното поле?
— Калдер Черния. Казва, че имаш нужда от помощ.
— Не отричам. Кога да я очаквам?
— Как смееш да се подиграваш с мен, жено? Знаеш ли кой съм аз? Личната бавачка на бъдещето на целия Север, наследника на престола, на Големия вълк, самия Стаур Здрачния.
Сега и двете вежди на Прекрасна се стрелнаха нагоре:
— Ти?
— Ще го водя по верния път. Цитирам Калдер.
— Късмет в това ти начинание. — Тя се доближи заговорнически до Детелината. — Не съм срещала по-голям задник от това хлапе, а съм била втори на Дау Черния.
— Да, бе — изсумтя Детелината, — за около ден може би.
— Един ден до него е предостатъчен.
— Чувам, че Големия вълк определено минавал за задник.
Прекрасна кимна към издигащия се над гората стълб от черен дим.
— Ей го, в момента пали някакво село. Когато го оставих, лично вървеше от къща на къща да се увери, че огънят е тръгнал добре и няма да пропусне нищо.
Детелината си спомни как му се стори на път за насам, че надушва добре познатия аромат на горяща къща.
— Защо ти е притрябвало да се биеш за нещо само и само да го запалиш, след като го спечелиш?
— Може би Големия вълк ще ти отговори на този въпрос. Аз определено не мога.
— Е — Детелината вирна брадичка и се почеса по шията с набола брада. — За всеобщ късмет се славя с огромно търпение.
— Ще ти е нужно. — Прекрасна кимна настрани. — Ето го и бъдещето на Севера.
Стаур Здрачния се зададе с наперена походка по пътеката. Бяха го кръстили Здрачния, защото бе роден по време на слънчево затъмнение. Всъщност час преди него, тогава никой не посмя да го направи на въпрос. Всичко в името на славата на Големия вълк. Имаше дълга, тъмна коса. Беше облечен в хубави дрехи, с позлатени нитове в черната кожа, опасан с колани с позлатени катарами. А очите му, тези сиви очи, вечно леко навлажнени, сякаш на ръба да заронят сълзи. Разяждащи като киселина сълзи най-вероятно, изпълнени с презрение към целия свят и всичко в него.
Не беше гигант, но в движенията му имаше сила и бързина. А също грацията на танцьор. И надменност, колкото искаш надменност. Прекалената самоувереност обикновено ти докарва смъртта според Детелината, но от друга страна, бе виждал неколцина да преминават през огъня с нейна помощ. Ех, добрата стара броня на арогантността. Това бе човек, който не само знаеше как да избере подходящия момент, но и как да изтръгне от него каквото си поиска, без никакво колебание и без капка съжаление.
Присъщо на всички знаменити воини преди него, и той се бе оградил със задължителната свита от самодоволно нахилени путки, повечето от които гордо разнасяха изрисувани с вълчи глави щитове. Мъже без собствена слава, привлечени от голямото име като нощни пеперуди от клада. Детелината се беше нагледал на подобни печални гледки. Глама Златния се движеше с подобна свита, Кървавия Девет също, най-вероятно и Скарлинг Качулатия е бил заобиколен от същата святкаща гневни погледи сбирщина, пък било то и преди стотици години.
Времената се менят, а свитата от самодоволни путки си е все същата.
Стаур Здрачния прикова влажните си, леденостудени и безизразни очи в Детелината, отпусна небрежно длан на топката на дръжката на меча си и устните му се разтеглиха в широка, пълна с красиви бели зъби и грозна заплаха усмивка.
— Джонас Детелината — каза той. — Чий го дириш пък ти тук?
— Праща ме баща ти. Калдер Черния.
— Много добре знам кой е баща ми.
— Много добре знае кой е баща му — нахили се подигравателно една от нахаканите путки. Беше младо, мускулесто копеле, накичено от глава до пети с цял арсенал остриета. При всяко движение откъм него се носеше звукът на поел към пазара ножар, нарамил прекалено много стока наведнъж.
Стаур му хвърли изпълнен с презрение поглед:
— Затваряй си плювалника, Магуир. — Скастреният Магуир моментално се наежи. Ех, доброто старо мъжествено перчене, което, срам не срам, на младини не бе останало чуждо дори на Детелината. — Исках да знам защо те праща?