— За да те водя по правия път. — Детелината сви рамене. — Той го казва, надявам се разбираш.
— И ти правиш разлика между правия път и бунището, така ли?
Гъзоблизците на Стаур с вълчи глави по щитовете се закискаха така, все едно по-смешно нещо не бяха чували. Детелината на свой ред се усмихна. Ако на човек не му оставаше друго, освен да чака подходящия момент, сега е моментът за преглъщане на гордостта, реши той.
— Не искам да се правя на голям разбирач, тръгвал съм по една-две лоши пътеки с годините. Но ако не друго, мога да те предпазя от това да не стъпиш в същите лайна като мен, и така да избегнеш благоуханието, присъщо на ботушите ми днес.
— Ха, а пък аз реших, че просто ми се е сторило, че надушвам говно. — Стаур подсмръкна, прокара език по зъбите си и обърса нос с палец. — Давай да го чуем тогава първия ти съвет.
— Ако те засърби веждата, не вади меча да се почешеш с него. — Детелината се усмихна широко. Никой от останалите не оцени шегата. Техен проблем. — Мечовете най-добре да останат в ножниците колкото може по-дълго. Защото извадиш ли ги, стават опасни, проклетниците, самата истина.
Стаур пристъпи заплашително към него:
— Героична мъдрост — прошепна той.
— О, някога и аз исках да съм герой. — Детелината се потупа по корема. — Ма после ми премина. Дал съм дума на баща ти, че ще направя каквото мога.
— Ами… — Стаур описа дъга с ръка към долината. — Какво чакаш, води ме по верния път.
— О, не бих си и помислил. Знам си мястото, в този живот съм последовател, не водач.
Наследникът на престола облещи насреща му очи:
— В такъв случай гледай да не изоставаш, старче. — И той тръгна по пътеката, приковал поглед пред себе си, към поредното си завоевание. Детелината отстъпи встрани и пропусна с поклон святкащата гневни погледи свита на Стаур. — Ще ми се да пална още някое и друго селце преди залез-слънце! — Провикна се Големия вълк през рамо и цветът на воинската слава около него щеше да се изтрепе кой ще се смее по-силно.
— Какво ти казах? — надвеси се Прекрасна над рамото на Детелината. — Пълен гъз.
Нещото, което обичат
Риккъ намърда рамене още по-дълбоко в коренищата. Леденостудената вода на рекичката стигаше до шията ѝ. Косата ѝ висеше подгизнала, омазана в кал. Заслуша се в шума от вървящите по пътеката отгоре вражески воини. Ако можеше да се довери на ушите си, бяха много. Замисли се отново какво ли щеше да стане, ако я откриеха. Когато я откриеха. Опита да успокои дишането си, всяко издишване бе бавно, равномерно, тихо.
Благодарение на непрестанния страх за собствената ѝ кожа, на загнездилите се в стомаха ѝ тревоги за познатите ѝ, на стотиците болежки от всяка синина и драскотина, на острия глад и сковаващ студ това се очертаваше като най-противния следобед в живота ѝ въпреки свирепата конкуренция на миналото.
Усети пръст върху брадичката си, после той бутна нагоре и затвори устата ѝ. Осъзна, че зъбите ѝ тракаха. Изърн се бе притиснала в калния бряг до нея. Водата стигаше до върха на брадичката ѝ, косата ѝ бе залепнала за намръщеното ѝ лице. Неподвижна като скала и корава като нея. Очите ѝ се извърнаха бавно от тези на Риккъ към надвисналата над главите им кална козирка, показалецът ѝ се показа над водата и се притисна напряко на напуканите ѝ устни.
— Мамка му. — Долетелият отгоре глас бе така близко, сякаш човекът стоеше току до Риккъ. Ако Изърн не стискаше до посиняване ръката ѝ под водата, сигурно щеше да подскочи и инстинктивно да се втурне напред.
— Мамка му… и… — Глас на човек на години, мек и приятен за ухото, спокоен, собственикът му определено не бързаше за никъде. — А такааа.
Онзи изпъшка доволно и вдигащата пара струя пикня прониза повърхността на водата на не повече от крачка пред лицето на Риккъ. Тя осъзна, че изкушението да пъхне под нея глава, бе почти неустоимо. Тъжна истина бе, че в момента беше готова на всичко в името на малко топлинка.
— Много удоволствия в този живот — продължи гласът отгоре, — но стигам до заключението, че няма по-голямо от това, когато пикаеш, след като си бил на зор.
— Хм, не знам повече или по-малко уважение да изпитвам към теб след подобно откровение. — Женски глас. Тя подбираше думите си така внимателно, както ковачът гвоздеите, с които да подкове коня на взискателен богаташ.
— Стигал съм дотам… — струята прекъсна за момент, после плисна отново — да се стискам колкото мога… защото после, когато се изпикая… — две кратки пръскания едно след друго — е още по-приятно. Как върви благородният сблъсък на оръжия със Съюза?