— Отстъпват колкото могат по-бързо. Тук-там някое дребно сражение, иначе нищо сериозно. Нито следа от Кучето и момчетата му. Предполагам, и те бягат.
— Напълно ме устройва — отвърна мъжът. — С малко късмет ще избягат обратно в Англанд, а ние ще си полегнем да си починем.
Риккъ хвърли бърз поглед на Изърн. Оказа се права. Проклета да е, винаги се оказваше права особено в черногледството си.
По-рано днес сутринта се бяха натъкнали на осеяна с трупове полянка. Една дузина мъртви, че и повече. Мъже от двете страни някога, сега от една. Големият изравнител заличава всички разлики. Риккъ стоя като истукана, опряла китка в устата си, затаила дъх. После видя Изърн да кляка над труповете, над един по един, приличаше на трупояд от песните. Тършуваше из дрехите им, разкопчаваше катарами.
„Какво правиш“, я попита тогава Риккъ.
„Търся нещо за ядене.“
И Риккъ на свой ред се нахвърли върху труповете. Опитваше да не гледа лицата, докато чевръстите ѝ пръсти обръщаха джобовете им. И за това се оказа права Изърн. Страх, гузна съвест, погнуса, всичко изчезва, когато огладнееш достатъчно. Прескачаха от труп на труп, а нещото, което най-много я разстрои, бе, че не намериха нищо за ядене.
— Главатар! — извика някой на пътеката отгоре. — Здрачния! Наследникът на престола! — Последва трясък на остриета в щитовете.
Цялото тяло на Риккъ се скова под водата. Не че имаше нужда, и бездруго бе напът да стане буца лед. Изърн се притисна в нея:
— Шшшшт — издиша тя в ухото ѝ.
— Мътните го взели — промърмори жената на пътеката. — Главатар! Как я караме днес? — добави след това тя малко по-ентусиазирано.
— Скучен, безкръвен ден засега. Но има време до залез-слънце. — Така значи звучеше гласът на Стаур Здрачния. Малко протяжен за такъв прославен воин. Звучеше като малко момченце, напът да се тръшне на земята от безсилие. — Мухльовци са тия южняци, бягат ли, бягат. Кървавия Девет имаше Три Дървета, Дау Черния, Хардинг Мрачния и останалите. Как да си извоюва човек голямо име с мижави врагове като тия мухльовци?
— Абе проблем си е — отвърна жената след кратко мълчание.
— Имам задача за теб, Прекрасна. Из тия гори се крие момиче. — Неприятно чувство се загнезди в стомаха на Риккъ. Още по-неприятно от глада и тя се притисна така до калния бряг, все едно искаше да потъне в земята. — Искам я.
Разбирачът по въпросите с пикаенето се изкикоти:
— Че кой не иска момиче в днешно време?
Настъпилото мълчание подсказа на Риккъ, че шегата остана неразбрана или недооценена. Тя лично определено не се засмя.
— И как да го разпознаем точно това момиче сред всичките останали из тия гори?
— Била нервачка, както чувам. Със златна обеца на носа и може би с боядисан на едното око кръст.
Риккъ докосна с върха на езика си халката на носа и прошепна:
— Мамка му.
— Вероятно води със себе си някаква вещица от Височините. Нея може да я убиете. Но момичето го искам живо.
— Важно ще да е това момиче — каза жената, наречена Прекрасна.
Здрачния се изкиска доволно:
— Слушайте сега каква е работата. Това е дъщерята на Кучето.
— Мамка му и пак мамка му — прошепна едва доловимо Риккъ.
— Шшшшт — изсъска в ухото ѝ Изърн.
— И ако я хванем, тогава какво?
Някой изръмжа недоволно.
— Е, ако баща ми успее да я докопа, най-вероятно ще предложи на южняците да им я върне срещу откуп. Или ще им я подмята под носа като примамка, нещо такова. С две думи, ще намери начин да я използва, като дойде времето да се говори… за мир. — Думата очевидно горчеше на езика на Здрачния. — Знаеш го баща ми. Крои ли, крои планове.
— Умен мъж открай време — каза възрастният мъж.
— Аз ги виждам иначе нещата. Ако питаш мен, най-добрият начин да пречупиш врага, е да намериш нещото, което обичат. И като го намериш, пречупваш него. Както чувам, малоумните дъртаци на Кучето обичат малката кучка. Нещо като талисман им била. — Риккъ почти чу насмешката в тона му. — Затова, ако аз я спипам, първо ще я съблека чисто гола и ще я бичувам. После ще ѝ изтръгна един по един зъбите. След това ще я пусна на войската да я изчукат един по един на предната линия, за да я чуват онези как квичи. — В настъпилото мълчание Риккъ чу дъха си да свисти, накъсан в гърлото ѝ. Хватката на Изърн върху ръката ѝ се усили. — Може после и на коня си да я пусна. Или на кучетата. Не, чакай… да хванем прасе да я изчука?