— И как точно мислиш да стане това? — В тона на възрастния мъж имаше непогрешимо отвращение от чутото.
— С малко въображение и търпение няма невъзможни неща. Накрая ще я вържа с трънаци за дънера на някое дърво и ще ѝ тегля кървавия кръст. Но не преди да съм сложил ведро под краката ѝ, за да има в какво да събера червата ѝ, като се изръсят. И като ги събера, ще ги изпратя на Кучето и хората му.
— Червата ѝ?
— Ъхъ, в кутия. С хубава дърворезба, както си му е редът. Може и цветя да сложа. Не! Билки, благоуханни билки. За да не се досетят какво има в кутията дъртите празноглавци чак докато не я отворят. — И той изръмжа доволно, все едно говореше за хубавата риба, която ще сготви. За вкусотията, която ще изяде на верандата си по залез-слънце. — Какви физиономии ще направят само. — И той се захили така, сякаш от черва в кутия по-смешно нещо не беше чувал.
— Мамка му — прошепна Риккъ.
— Шшшшт — изсъска Изърн.
— Но да не избързваме. Не слагаш тигана на огъня, преди да си хванал рибата, прав ли съм? Не се съмнявам, че баща ми вече е обявил доста златце като награда за момичето. Който му го заведе, ще стане прилично заможен.
Жената на име Прекрасна очевидно не бе по-очарована от чутото и от самата Риккъ.
— Разбрано, главатар. Ще си отваряме очите — каза тя.
— Чудесно. Детелина, сега можеш да си довършиш пикаенето.
— Благодаря, ама няма нужда. Това ще ми държи задълго.
Риккъ чу нечии тихи стъпки да се отдалечават. Трябваше да е замръзнала от страх. Щеше да е напълно разбираемо. Вместо това изпита изпепеляващ гняв. Толкова горещ, че вече не усещаше студ, въпреки че бе потопена до шията в леденостудена вода. Идеше ѝ да изскочи от реката, да догони Стаур Здрачния по пътеката и да му тегли кървавия кръст там, на място.
Баща ѝ все повтаряше, че отмъщението е загуба на време. Че да отминеш обидата, е признак на сила. На мъдрост. И здрав разум. Че кръвта води само до повече кръв. Само дето уроците му бяха останали някъде назад във времето на друго, топло и приятно място. И тя изскърца със зъби, присви зловещо очи и се закле, че ако изкара седмицата, ще се погрижи лично да намери прасе, което да изчука Стаур Здрачния.
— Да ти призная нещо, Прекрасна — поде заговорнически мъжът, наречен Детелината. — Дребното копеленце започва сериозно да ме тревожи.
— Да, да, знам.
— В началото си мислех, че това е само поза, но сега съм убеден, че всъщност е точно такъв, на какъвто се прави.
— Да, да, знам.
— Черва в кутия? С благоуханни билки?
— Да, да, знам.
— Този там един ден ще стане крал, ще бъде крал, господарят Черва-в-кутия. Крал на Севера. Този там.
Последва мълчание.
— Никой с глава на раменете не чака с нетърпение това време.
И Риккъ беше напълно съгласна с нея. Стори ѝ се, че зърна за миг отражението на лицата им във водата.
— Какво е това там? — попита мъжът.
Риккъ застина. Пръстите ѝ се наместиха удобно и стиснаха дръжката на ножа. Видя слепоочията на Изърн да помръдват, когато тя стисна зъби. Намазаното с катран острие на копието ѝ се показа над повърхността на водата.
— Какво видя? Риба?
— Ъхъ. Дали да не си взема въдицата?
Чу се хъркане и малко след него храчката на Прекрасна пльосна във водата.
— Няма да хванеш нищо в тоя поток, ако питаш мен.
Зле беше
Слънцето залязваше, когато стигна до дома. Билата на хълмовете розовееха, но долината беше потънала в мрак. Брод не се нуждаеше от светлина, можеше да върви и със затворени очи. Познаваше всеки корен по черния път, всеки камък в сипея над него.
Всичко така познато и същевременно така непривично.
След две години далеч от дома човек ще си каже, че на връщане ще тича презглава към единственото място, което обича. Към любимите хора. С огромна усмивка на лице. Вместо това Брод тътреше крака като осъдения към ешафода. И с точно толкова голяма усмивка на уста като него. Мъжът, който преди две години излезе от тази къща, не се боеше от нищо. Този, който се връщаше сега, умираше от страх. И дори не знаеше от какво точно. От себе си може би.
Когато видя сгушената в оголелите дървета къща с процеждащата се през кепенците на прозорците светлина, го обзе странното желание просто да я подмине. Незнайно защо имаше чувството, че не му е мястото там повече. Не и след това, което беше видял. Каквото беше направил. Ами ако го внесе вътре със себе си?
Но пътят, подминаващ къщата, беше този на страхливеца. И той стисна юмруци. Гунар Брод не е страхливец. Питай когото искаш.
И въпреки това му отне цяла вечност, докато събере куража да почука на вратата. Далеч повече кураж се искаше за това от този да изкатери стълбата пред стените на Борлета, или от този да поведе атаката срещу побитите в земята заострени колове в Муселия, повече дори от този да носи на ръце умиращите в дългата зима след това. Но го намери и успя да почука.