— Кой е? — Нейният глас от другата страна на вратата го накара да извърне уплашено глава и да затвори очи. Острите върхове на побитите в земята колове не успяха да направят това. До този момент се страхуваше, че тя няма да е там. Че е продължила по своя си път. Че го е забравила. Или по-скоро се надяваше да е така.
Едва намери сили да заговори.
— Аз съм, Лиди. Гунар е.
Вратата се отвори и ето я и нея на прага. Беше променена. Далеч не толкова, колкото той, но се беше променила. По-слаба може би. По-корава. Но тогава тя се усмихна и усмивката ѝ също както преди огря мрачното му съществувание.
— Защо чукаш на собствената си врата, глупчо?
И той просто заплака. Първият вопъл се надигна от стомаха му и го разтърси из основи. После нямаше спиране. Свали с трепереща ръка стъклата за гледане от очите си и всички насъбрани в Стирия сълзи, защото Гунар Брод не е страхливец, потекоха като реки по изкривеното му от болка лице.
Лиди пристъпи напред и той се дръпна уплашено, прегърби се, вдигна ръце, сякаш да се предпази от нея. Тя беше като от стъкло, не искаше да я докосва с тия ръце, направи ли го, ще я разбие на парчета. Въпреки това тя го докопа. Толкова тънки бяха ръцете ѝ, а хватката им така непосилна за него. Беше една глава по-ниска, но с лекота наведе главата му и я притисна към гърдите си. Целуваше косата му и не спираше да шепти:
— Шшшт, тихо, тихо.
Малко след това, когато воплите му утихнаха, тя сложи длани на бузите му и повдигна главата му. Погледна го сериозно в очите, кротко, спокойно.
— Зле беше значи, а? — попита тя.
— Ъхъ — изграчи Гунар. — Зле беше.
Тя се усмихна и усмивката ѝ огря целия свят. Беше достатъчно близо, виждаше я и без стъклата за гледане.
— Нищо, сега си у дома.
— Да. Сега съм у дома. — И пак заплака.
Всеки трясък на секирата в дървото караше Брод да подскача и присвива боязливо очи. Не спираше да си повтаря, че това е просто честен труд. Че е у дома, в безопасност, не на бойното поле. Но може би бойното поле никога не напуска човек, може би човек просто го води със себе си върху всяко парче земя, на което застане. Опита да прикрие страха си с шега:
— Мислех, че цепенето на дърва е мъжка работа.
Мей постави поредната цепеница на пъна и вдигна секирата над главата си.
— Ама като мъжете си бият камшика към Стирия, всичко става женска работа.
Преди да тръгне, тя беше просто дете, мълчалива, затворена в себе си и малко мъжкарана. Сякаш собствената ѝ кожа не ѝ бе по мярка. Все още беше кльощава, но сега в движенията ѝ имаше сила и бързина. Беше пораснала така бързо. Имаше ли друг избор? Секирата изсвистя и двете парчета от цепеницата се търкулнаха до пъна.
— Май трябваше да си остана вкъщи и да пратя теб на война — каза Гунар. — Може би щяхме да спечелим.
Тя се усмихна и това, че се усмихна, накара и него да се усмихне. Възможно ли е човек, сътворил толкова злини като него, да има ръка в направата на нещо така прекрасно като нея?
— Откъде взе стъклата? — попита тя.
Брод ги докосна леко с пръст. Понякога забравяше, че са на лицето му, до момента, в който не ги свалеше и светът на повече от ръка разстояние не се размажеше пред очите му.
— Спасих живота на един човек. Лорд маршал Митерик.
— Важна клечка.
— Командир на армия. Попаднахме в засада и аз просто се оказах на вярното място… и… — Осъзна, че е стиснал юмруци и ръцете му треперят. Отпусна ги. — Реши, че съм му бил спасил живота. Да си призная, не знаех кой е чак докато не свърши всичко, нали не виждам на повече от пет крачки пред себе си. Та той ми ги подари. — И той свали стъклата, духна в тях и ги избърса внимателно в края на ризата си. — Сигурно струват шестмесечна войнишка надница. Чудо на модерните времена. — Той окачи халките зад ушите си и намести металната рамка в издълбаната от тях трапчинка на носа. — Но съм му благодарен, защото сега мога да се наслаждавам на красотата на дъщеря си от другия край на двора.
— Красота, как не — изсумтя присмехулно тя, но въпреки това остана видимо доволна. Слънцето проби облаците и стопли лицето на Гунар. За момент се почувства точно като преди. Все едно не беше тръгвал.
— Бил си се, значи?
Устата на Брод пресъхна.