— Бих се.
— И как беше?
Толкова време, прекарано в мечти да зърне отново лицето ѝ, а сега нямаше сили да я погледне в очите.
— Зле.
— На всички разправям, че баща ми е герой.
Брод направи измъчена гримаса. Облаците се разместиха, дворът потъна в сянка и тревогите го налегнаха с пълна сила.
— Не им казвай това.
— Е, какво тогава да им казвам?
Той се загледа в грубите си длани, потри ги една в друга:
— Просто не това.
— Какво означават рисунките?
Брод придърпа надолу ръкава да скрие стълбарската татуировка, но сините звезди на кокалчетата на юмрука му останаха на показ.
— Просто нещо от момчетата, с които бях там. — И той скри ръката зад гърба си. Далеч от погледа на Мей. От неговия също.
— Ама…
— Стига с въпросите. — Лиди излезе на верандата. — Баща ти току-що се прибра.
— И го чака много работа — каза той и се изправи. Бяха работили здраво, за да държат къщата в прилично състояние, но работата по принцип беше много за трима, камо ли за двама. Къщата си беше порутена. — Покривът сигурно е протекъл на половин дузина места.
— Да внимаваш обаче. Стъпиш ли с цяла тежест на него, цялата къща може да падне.
— Няма да се изненадам. Но първо ще ида да нагледам стадото. Чувам, че цената на вълната е по-висока от всякога с всичките тия нови тъкачници. В долината са, нали?
Мей примига озадачено и погледна майка си, а Лиди направи особена физиономия и тревогите на Брод се усилиха.
— Какво има? — попита той.
— Нямаме повече стадо, Гунар.
— Какво?
— Исках да те оставя поне да се наспиш добре, преди да ти стоваря неприятностите на главата. — Лиди пое дълбоко дъх. — Лорд Ишър загради долината. Каза, че вече там не можело да се пасат стада.
— Но долината е обща земя. — Гунар изглеждаше така, все едно не разбираше нищо от това, което чува. — Винаги е била.
— Вече не е. Кралски декрет. Навсякъде е така вече. И съседната долина е оградена. Трябваше да му продадем стадото.
— Трябваше да му продадем овцете си, за да ги пасе на собствената ни земя?
— Даде ни поне добра цена. Някои лордове и това не направиха.
— Преебават ме, значи, да тръгна на война, а като се върна, пак ме преебават? — Това почти не звучеше като неговия глас. — И ти не направи… нищо?
Лиди го погледна сурово:
— Не знаех какво да направя. Може би ти щеше да знаеш, но те нямаше.
— Нищо от това тук няма смисъл, ако нямаме стадо! — Баща му бе пасъл стада по тези земи, а също дядо му и прадядо му. Струваше му се, че целият свят е напът да се разпадне. — Какво да правим сега? — Усети, че пак е стиснал юмруци. Осъзна, че викаше, но не можа да се сдържи. — Какво ще правим?
Тогава видя долната устна на Мей да трепери, аха да се разплаче и Лиди я прегърна през раменете и всичкият гняв го напусна. Остана като вцепенен от обзелото го отчаяние.
— Съжалявам. — Беше се заклел никога повече да не си изпуска нервите. Закле се, че ще оцелее и ще се прибере у дома, че ще им даде приличен живот, а ето как осра всичко за по-малко и от ден. — Съжалявам. — Пристъпи към тях, вдигна ръка, но тогава видя татуировката на нея и я дръпна рязко назад.
— Нямахме избор — заговори Лиди тихо, но уверено. Погледна го право в очите. — Нямахме избор, Гунар. Ишър ни предложи цена за фермата. Трябва да си тръгнем оттук. Във Валбек има работа. В новите тъкачници.
Останал без думи, Брод просто я зяпна неразбиращо. Тогава чу шума от приближаващи коне и извърна глава към черния път.
Бяха трима. Не бързаха, все едно имаха цял ден на разположение. Един яздеше едра дореста кобила. Другите двама бяха на каруца с едно скърцащо колело. Разпозна кочияша. Чат-пат Ленарт, по-малкият брат на мелничаря. Навремето се славеше като страхливец и нищо в това как се озърташе с тия свои лукави очички, не показваше, че се е променил.
— Това е Чат-пат Ленарт — промърмори той.
— Той е — отвърна Лиди. — Мей, влизай вътре.
— Ама, ма…
— Казах, вътре.
Другите двама Брод не познаваше. Единият беше върлинест, поклащаше се лениво до Ленарт на капрата на подскачащата по пътя каруца. Държеше на коленете си голям арбалет. Не беше зареден, което беше добре, проклетите неща имаха противния навик да стрелят от само себе си в най-неподходящия момент. Въпреки това Брод не виждаше причина да го носи. Арбалетът е за убиване на хора. Или поне за сплашването им.
И ако видът на мъжа с арбалета не му хареса, този на ездача му допадна още по-малко. Беше едър, брадат, с прилична кавалерийска сабя на кръста и хубава, тривърха шапка на глава. Седеше добре на седлото и гледаше нахакано, все едно тази земя му принадлежеше.