Дръпна юздите и спря коня пред къщата, малко по-близо, отколкото позволява благоприличието. Свали шапка и разчеса залепналата за темето му коса, като през цялото време не спираше да гледа изпитателно Брод. Чат-пат Ленарт спря каруцата зад него, между двете дебели, покрити с лишеи дървени колони на портата, побити навремето от дядото на Гунар.
— Гунар — каза той и шавливите му очи прескочиха за момент към Лиди.
— Чат-пат.
Лиди прибра един кичур коса зад ухото си, но вятърът го поде и го преметна отново през разтревоженото ѝ лице.
— Върнал си се, значи. — Ако Чат-пат Ленарт искаше да прозвучи радостен да го види, определено не му се отдаде. — Откъде ги взе тия стъкла за гледане?
— От Стирия.
— Как беше там?
— Зле.
— Отслабнал си май.
Онзи с арбалета пусна една ехидна усмивка:
— Че колко голям е бил преди?
— По-голям — каза брадатият, докато наместваше обратно шапката на главата си. — Очевидно.
— Прекалено малко храна и твърде много дрискане, предполагам — каза Брод.
— Проклятието на всеки войник — каза брадатият. — Викат ми Марш — добави той. Даваше вид на човек, на когото не му е до приказки.
— Аз съм Ейбъл — каза кльощавият с арбалета. — Работим за лорд Ишър.
— И каква ви е точно работата? — попита Брод, въпреки че от арбалета ставаше ясно.
— Това-онова. Изкупване на имоти предимно. Долината е на лорд Ишър и…
— Точно тази част тук не е — прекъсна го Брод.
Марш изсумтя недоволно, вирна брадичка и се почеса по брадата.
— Няма прехрана по тия земи, Гунар. — Чат-пат Ленарт се ухили угоднически. — Сам виждаш. Вече няма паша. В интерес на истината, не по вина на Ишър. Кралят му вдигна данъците до небето, за да плаща за проклетите си войни. Навсякъде заграждат земя. Ще я работят с машини.
— Ефикасност — изръмжа Марш, без да отмества поглед.
Това колко малко го бе грижа за него, вбеси още повече Брод.
— Баща ми умря на тази земя — каза той, едва удържайки гнева си. — В битка с гуркулите.
— Знам. Моят също — сви рамене Чат-пат Ленарт. — Но какво мога да направя аз?
— Правиш каквото ти се казва, значи?
— Ако аз откажа, някой друг ще го прави.
— Напредък — изръмжа Марш.
— Дали? — Брод свъси вежди и зарея поглед към притихналите къщи в долината. Беше му се сторило странно, че не вижда дим от комините. — Тези вече сте ги прокудили, така ли? Лант и дъщерите му, Бароу и родата му, Стария Нейман?
— Нейман умря, но да, останалите продадоха и си заминаха.
— Убедихме ги, че така е разумно — обади се Ейбъл и намести арбалета в скута си.
— И защо тогава жена ми е все още тук?
Чат-пат хвърли крадешком още един бърз поглед на Лиди:
— Ми просто исках да ѝ дам малко повече време, нали се познаваме…
— Винаги си я харесвал. Разбирам те. И аз я харесвам. Затова се ожених за нея.
— Гунар… — поде тревожно Лиди.
— Виж, тя защо се омъжи за мен, нямам идея. Но го направи.
Чат-пат Ленарт го дари с водниста усмивка:
— Гледай сега, приятелю…
— Не съм ти бил никакъв приятел, преди да тръгна на война. — Изведнъж усещането бе, сякаш някой друг говореше вместо него. — Още по-малко съм ти приятел сега.
— Достатъчно. — Брадатият смушка кобилата и я прекара между Едрия и пъна за цепене на дърва със забитата в него секира. Разбираше си от работата. Седеше изправен на седлото, застана така, че яркото на небето да е точно зад гърба му. Брод трябваше да наклони глава на една страна и да замижи нагоре, за да го погледне в очите. — Лорд Ишър ще си получи долината по един или друг начин. Няма полза да упорстваш. По-добре за теб е да си тръгнеш с някакви пари в джоба.
— По-добре отколкото какво?
Марш пое дълбоко дъх:
— Ще е много жалко хубавата ти къщичка да вземе да пламне посред нощ.
Ръката му се спусна бавно надолу. Не към дръжката на кавалерийската сабя с олющена позлата по гарда. Към ножа от другата страна на кръста му най-вероятно. Надяваше се Брод да се подлъже и втурне напред. Тогава той просто щеше да се наведе отгоре му и щеше да го наръга с ножа. Което не става с приказки, острият метал го оправя. Сигурно го беше изпробвал преди и знаеше, че работи. Обикновено работеше.
— Да пламне, казваш? — Странна работа, Брод вече не беше ядосан. Такова облекчение най-после да изпуснеш напрежението, пък било то и само за момент. Почти се усмихна.
— Точно така. — Марш се надвеси над него от седлото. — Ще е срамота… прекрасните ти жена и дъщеря да…