— Ваше Величество — задъхваше се Кърнсбик. — Слънчевото общество е поласкано от присъствието ви. Аз съжалявам, че започнахме без вас…
— Не, не, в никакъв случай! Прогресът не чака никого, нали така, Кърнсбик? Дори кралете.
— Особено кралете, Ваше Величество — Савин направи изящен реверанс. Някой от кралската свита се изсмя на наглостта ѝ, но какво пък, без дързост няма успех.
Кърнсбик описа жест към нея:
— Да ви представя…
— Савин дан Глокта, разбира се — прекъсна го кралят. — Особена гордост е за всеки крал да има поданици, демонстриращи подобна… предприемчивост и неуморност. — Той сви юмрук и го разтърси леко. Обикновено израз на сила жест, но в този случай доставен така немощно. — Винаги съм се възхищавал на хората, които… правят неща.
Савин приклекна още по-ниско. Беше свикнала със зяпането на мъжете. Беше се научила да го толерира, да го обръща в своя полза. Но кралят я гледаше по съвсем различен начин. Имаше нещо ужасно тъжно в задължителната му усмивка.
— Ласкаете ме, Ваше Величество — отвърна тя.
— Недостатъчно. — Зачуди се дали не беше научил за нея и сина си. Беше ли допуснал Орсо грешка? — С повече млади дами като вас бъдещето на Съюза е бляскаво и славно.
За късмет, точно в този момент настъпи раздвижване в тълпата. Един рицар вестител си проправяше път между хората, стиснал под мишница украсен с крила шлем.
— Ваше Величество, нося вести.
На лицето на краля се изписа досада:
— Това ти е работата, нали? По-конкретно, ако обичаш.
— Вести… от Севера. — Той се доближи и зашепна в ухото на краля и усмивката на последния повехна.
— Моля да ме извините, лейди Савин. Моля всички да ме извините! Налага се да се върна незабавно в Агрионт. — Извезаният със златен ширит маншет на палтото на Негово Величество изплющя, когато той се обърна рязко на токовете на излъсканите си до блясък ботуши. До един сериозни, хората от свитата му се запрепъваха подире му, приличаха на поведени от майка си патета.
Кърнсбик изду бузи и издиша шумно:
— Как мислиш, да смятаме ли, че се ползваме с кралското покровителство след това едноминутно посещение?
— Посещението си е посещение — промърмори Савин. Глъчта се усили и хората се понесоха към вратите, блъскаха се на излизане, нетърпеливи да научат новините. И да извлекат печалба от тях, разбира се. — Разбери какво му каза рицарят вестител — прошепна тя на Зури. — О, да не забравя, запиши, че искам Каспар дан Аринхорм да се сблъска с препятствия пред начинанията си в Англанд.
Зури свали забодения зад ухото ѝ молив.
— Слухове, регулации, или просто никой да не отговоря на писмата му.
— Да започнем с по малко от всяко и да видим как ще се развият нещата.
Не Савин бе направила от обществото гнездо на пепелянки. Тя просто искаше да изпълзи до самия му връх и да остане там. И ако цената за това бе да стане най-отровното влечуго в Адуа, така да бъде.
Дуел с татко
— Време е за ставане, Ваше Височество. — Последва противното шумолене, с което бяха дръпнати завесите.
Орсо отвори едва едно око и го засенчи с ръка срещу непоносимия блясък от прозореца.
— Мисля, че ти казах да не ме наричаш така. — Повдигна глава, но болката се оказа особено противна и той я стовари отново на възглавницата. — От друга страна, как смееш да будиш наследника на трона?
— Мислех, че каза просто, че не бива да те наричам така.
— Аз съм непоследователен. Един принц на Съюза…
— И Талинс на теория.
— … може да си позволи колкото си иска непоследователност. — Орсо протегна непохватна ръка и успя да докопа дръжката на каната. Надигна я, установи прекалено късно, че в нея няма вода, а изветрял ейл от предишната вечер, и го изплю под формата на огромен облак върху стената.
— Боя се, че Негово Височество ще трябва да бъде непоследователен, докато се облича — каза Тъни. — Нося новини.
Орсо се огледа за вода, не намери такава и без да му мисли, гаврътна останалия на дъното на каната ейл.
— Не ми казвай, че русата от вчера ми е лепнала нещо. — Той захвърли каната на пода и се просна отново в леглото. — Само това ми липсва в момента, още една…
— Скейл Желязната ръка и северняците му са нахлули в протектората. Запалили са Уфрит.
— Пфу. — Орсо се замисли дали да не замери Тъни с обувка, но реши, че не си струва усилията, затова се обърна на другата страна и се сгуши в момичето, как му беше името? Притисна полувтвърдения си член в кръста му, беше топло и приятно там долу, но то измуча недоволно. — Не е смешно, Тъни.