— Можеше да се обзаложиш, че не е. Лейди губернатор Брок се бие смело заедно с Кучето и сина ѝ, Лео, великия Млад лъв. Но въпреки това отстъпваме, губим, притиснати от северняците и първенеца им Стаур Здрачния, Големия вълк, който се е заканил да изрита проклетите южняци от Англанд. — Настъпи мълчание. — Проклетите южняци сме ние, в случай че се чудиш.
Като никога по това време на деня, Орсо бе напълно буден:
— Не се шегуваш, значи?
— Негово Величество ще знае, че се шегувам по това, че ще се смее.
— Какво, мамка му… — Орсо изпита внезапен порив на… нещо. Тревога? Вълнение? Гняв? Ревност? Абе някакво чувство при всички положения. Беше минало толкова много време от последния път, когато бе изпитвал нещо подобно — подейства му като ръжен в задника. Скочи от леглото, единият му крак се оплете в завивката и той зарита да го освободи и при това, без да иска, срита как-й-беше-името в гърба.
— Кв’о, бе? — изломоти тя, надигна се и зачопли косата си, залепнала от вино за лицето ѝ.
— Съжалявам — каза Орсо. — Ужасно съжалявам, но… северняците! Нападение! Лъвове, вълци и тям подобни! — Сграбчи кутийката, щипна малко перлен прашец и смръкна последователно с двете ноздри. Мъничко, просто да прочисти паяжините. — Някой трябва да направи нещо, мамка му. — Когато паренето в носа му отшумя, обзелото го чувство се изостри. Стана толкова остро, че той потрепери, чак космите по ръцете му настръхнаха. „Защо не опиташ да направиш нещо, с което да се гордееш?“, беше казала майка му. Може би сега му бе паднало? Досега дори не беше осъзнал колко много искаше да му се отдаде подобна възможност.
Огледа натъркаляните около леглото празни бутилки, после погледна към Тъни, облегнат на стената, скръстил ръце на гърдите си.
— Аз трябва да направя нещо! Приготви ми ваната!
— Хилди вече се е заела с това.
— Панталоните ми? — Тъни му ги подхвърли и той ги улови във въздуха. — Трябва да се видя незабавно с баща ми! Понеделник ли е?
— Вторник — отвърна Тъни, докато излизаше с наперена походка от спалнята. — Днес тренира.
— Гледай тогава да ми намериш оръжията! — провикна се той след него, преди да се е затръшнала вратата.
— Ооф, млъквайте вече — простена жално как-й-беше-името и се зави презглава.
— Едно на едно. — Кралят се усмихна широко, докато му подаваше ръка да се изправи.
— Добър удар, Ваше Величество. — Орсо остави баща си да го изправи на крака, разтри ударено място на ребрата си, наведе се и вдигна остриетата от земята. Ако трябваше да бъде честен, изнемогваше. Подплатеният жакет изглеждаше някак доста по-подплатен от последния път. Може би майка му беше права, сигурно беше прехвърлил възрастта, в която да очаква, че всичко ще му се размине. Един ден без пиене седмично може би е добра идея. Цял ден? Добре де, една сутрин седмично.
Но както винаги, обстоятелствата бяха сключили заговор срещу него да го спрат да постъпи както е редно. Един прислужник се появи на старателно подкастрената морава с лъскав поднос и две чаши на него.
Кралят пъхна под мишница рапирата и грабна една:
— Нещо освежаващо?
— Знаеш, че не пия преди обяд.
Двамата се спогледаха за момент, после избухнаха в смях.
— Имаш невероятно чувство за хумор — каза баща му и вдигна чаша за наздравица. — Никой не може да ти го отрече.
— Доколкото ми е известно, никой не е и опитвал. За разлика от всяко друго добро качество. — Орсо отпи, завъртя виното из устата си и преглътна. — Аа, ароматно, наситено на цвят и пълно със слънчева светлина. — Осприянско вино, без съмнение. Прииска му се, пък макар и само за момент, да бяха покорили Стирия. — Бях забравил какво отлично вино се сервира тук.
— Аз съм крал, нали така? Ако моето вино не го бива, значи нещо със света съвсем не е наред.
— Много неща не са наред със света, татко.
— Безсъмнено! Вчера например бях посетен от група работници от Келн. Носеха цял списък с оплаквания от условията на живот и работа в промишления квартал там. — Той зарея поглед над красивата дворцова градина и поклати недоумяващо глава. — Задушлив дим във въздуха, отровна вода в реката, епидемия от треска, страховити наранявания от машините, новородени бебета с пороци. Ужасни истории…
— И Скейл Желязната ръка е нахлул в протектората.
Кралят застана с допряна до устните му чаша: