Острието на рапирата му се вкопа в подплатената туника и изкара въздуха ѝ. Усети как стъпалата ѝ почти се отлепиха от пода. В следващия момент плетеше крака, залитайки настрани. Рамото му се вряза в ребрата ѝ, главата ѝ се лашна рязко напред и тя заби лице в нещо твърдо. Темето му най-вероятно.
Във въздуха ли е?
Стената я фрасна здраво в гърба, голата стая се завъртя. Когато се опомни, беше на четири крака и зяпаше в пода.
По полираното дърво под лицето ѝ закапаха капки кръв.
— Ооу — изпъшка тя.
Ребрата ѝ горяха при всеки накъсан дъх, вкусът на повръщано пареше в гърлото ѝ. Дясната ѝ ръка се беше оплела в кошницата под гарда на дръжката и тя я разтърси вяло, докато стоманеното острие не издрънча на пода. Кокалчетата на пръстите ѝ бяха ожулени. Тя докосна устата си и когато отдръпна ръка, видя кръв по върховете на пръстите си. Ръката ѝ затрепери. Цялото ѝ тяло трепереше.
Болеше. Лицето, ребрата, гордостта ѝ също. Но не болката я шокира, а безпомощността. И това до каква степен бе надценила възможностите си. Сякаш някой дръпна завеса и ѝ показа колко крехка е всъщност тя под нея. Колко крехък е всеки, когато остриетата полетят на сериозно. Светът не беше същият като преди и определено не беше отишъл към по-добро.
Горст клекна пред нея, хванал в една ръка нащърбените остриета:
— Държа да знаеш, че приложих известна доза въздържание.
Савин успя да кимне едва-едва:
— Разбирам.
Не видя и следа от вина по лицето на баща си. Непрестанната болка, както обичаше да казва, го бе излекувала от подобни прояви.
— Тренировките са едно — каза той. — Насилието е друга работа. Малцина сме родените за него. Полезно е за здравето от време на време да ти развенчаят самозаблудите, дори с цената на малко болка.
Усмихна се, докато тя бършеше кръвта от носа си. Беше се отказала от опитите си да го разбере. В повечето случаи се държеше така, сякаш тя бе единственото, което обичаше в презрения от него свят. Но от време на време я третираше като противник, когото трябваше да пречупи.
— Ако те нападне здрав, опасен мъж на сериозно — каза ѝ Горст. — Съветът ми е да бягаш. От опит знам, че оставиш ли го на мира, той рано или късно ще се самоунищожи.
Когато я изправи на крака, коленете ѝ бяха омалели.
— Благодаря, полковник Горст. Това беше един много… полезен урок. — Искаше да плаче. Всъщност тялото ѝ искаше това, тя не би си го позволила. Раздвижи челюст, вирна високо брадичка и го погледна в очите. — Следващата седмица по същото време?
— Така те искам, момичето ми! — Баща ѝ избухна в смях и плесна подлакътника на стола.
Обещания
Брод лежеше буден и гледаше в тавана.
Имаше пукнатина в измазания с вар таван, точно до жълтото петно. Имаше чувството, че бе прекарал цялата нощ, взирайки се в тази пукнатина. Гледа я, докато слънцето пропълзяваше над тесните къщи, когато се прокрадна през простряното между тях пране и влезе през малкия прозорец под тавана на избата, в която живееха.
Май в продължение на седмици не бе откъсвал очи от проклетата пукнатина на тавана. Гледаше я и мислеше. Прехвърляше наум всичко. Тревожеше се, все едно предстоеше да направи важни избори. Че бяха важни, важни бяха, само дето вече ги беше направил. И те бяха грешните избори и нямаше връщане назад.
Пое дълбоко дъх и усети дращенето му в гърлото си. Добрият, стар задушлив въздух на Валбек. И миризмата на лайна и лук на избата. Колкото и да чистеше Лиди, тя си оставаше. Стените бяха пропити с нея. Сигурно и кожата му вече също бе пропита с нея.
Отвън хората се приготвяха да отиват на работа. Ботушите шляпаха в калта пред малкия прозорец и сенките им подскачаха по оцвъканата с мухъл стена срещу него.
— Как са ти ръцете — попита Лиди и се обърна към него на тясното легло.
Той размърда пръсти и изкриви физиономия:
— Сутрин винаги болят.
Лиди взе загрубелите му длани в малките си ръце, погали надраните кокалчета на пръстите му.
— Мей стана ли вече?
— Измъкна се тихомълком. Не искаше да те буди.
Останаха да лежат, тя вторачена в него, той — несмеещ да извърне очи към нея. Сигурно не искаше да види разочарованието в тях. Тревогата. Страха. А може би те бяха неговите разочарования, тревоги и страхове, а очите ѝ просто ги отразяваха като огледало.
— Тя не заслужава това — промърмори той, без да откъсва очи от пукнатината на тавана. — Заслужава живот. Да танцува, да я ухажват момчетата. Не да прислужва на някакво богато копеле.