— Тя няма нищо против. Иска да помага. Добро момиче е.
— Тя е най-доброто, което съм направил. Единственото добро, което съм направил.
— Вършил си добрини, Гунар. Направил си много добро.
— Не знаеш какво беше в Стирия. Не знаеш аз какъв бях…
— Добре тогава, върши добро сега — каза тя, леко раздразнена. Стисна мъничко ръката му и я пусна. — Не можеш да промениш миналото, нали така? Само бъдещето.
Искаше му се да я обори, но знаеше, че нямаше шанс срещу както винаги здравия ѝ разум. Затова замълча, продължи да лежи и да слуша тътрещите крака покрай прозореца, гневното бръщолевене на минувачите, виковете на момичето от отсрещната страна на улицата, което продаваше вести срещу дребни подаяния. Недостиг на хляб в Холсторм води до бунт. Заговор за палеж на тъкачница в Келн. Народно недоволство в цяла Мидърланд. И война. Война в Севера.
— Аз съм виновен — каза той. Като не намери начин да нападне Лиди, устрои засада на себе си. — Не трябваше да тръгвам на война.
— Аз те оставих да тръгнеш. Аз изгубих фермата.
— С фермата беше свършено така или иначе. И с живота ни в нея също. Двете с Мей щяхте да сте по-добре, ако въобще не се бях върнал.
Тя постави ръка на бузата му, извърна лицето му към себе си и го погледна настоятелно в очите.
— Не говори така, Гунар. Да не си посмял да говориш така.
— Аз ги убих, Лиди — прошепна той. — Убих ги.
Тя не отговори. Какво можеше да каже?
— Всичко прецаках — каза Борд. — Само за миг. Има ли нещо на този свят, което да не съм в състояние да разруша?
— Всичко на този свят може да рухне само за миг, Гунар — отвърна Лиди. — Всичко виси на косъм, винаги. Сега трябва да гледаме напред. Това прави човек, гледа напред. И продължава с живота си.
— Ще оправя нещата — каза той. — Ще намеря работа.
— Знам. — Тя се усмихна. Коства ѝ огромни усилия, но се усмихна. — Добър човек си, Гунар.
Той изкриви лице в мъчителна гримаса, усети сълзите да напират отново.
— Край с насилието — каза с натежал от вълнение глас. — Обещавам ти, Лиди. — Осъзна, че е стиснал юмруци, и разтвори пръсти. — От сега нататък ще стоя настрана от неприятностите.
— Гунар — прошепна тя. — Човек не трябва да обещава неща, които не може да изпълни.
Пукнатината на тавана избълва малко облаче прах и тя се посипа бавно върху леглото. В леярната в края на улицата пуснаха машините и цялата изба сякаш потрепери.
Едва когато прекрачи зад ъгъла, разбра за какво се беше редил досега.
„Кадман Ейл“. Думите бяха изрисувани със златиста боя над плъзгащите се порти на халето. Отвътре се чуваше тракане и бумтене. Пивоварна. Беше прекарал половината време в Стирия пиян, а другата — напът да се напие. Беше обещал да стои настрана от неприятностите и знаеше, че на дъното на всяка бутилка го чакаше неприятност.
От друга страна, във Валбек изкушението дебнеше на всяка крачка. Във всяка втора къща имаше бирария, таверна или дестилационна, било то законни или не. Около тях обикновено се навъртаха повече курви и просяци, отколкото рояците мухи над сметище, а ако човек не беше в състояние да се вдигне на крака и довлече до съседната врата, зад която да удави мъката, по улицата притичваха хлапета с бъчонки на гърбовете, които с радост му носеха бирата на крака.
Пивоварната беше лоша поличба за шансовете на Брод да удържи на обещанието си. Но засега не беше попадал на добра поличба във Валбек, пък и се нуждаеше от работа. Затова той се загърна в палтото, прегърби рамене под плюещото посивяло небе и пристъпи половин крачка напред.
— Колкото и рано да идвам, винаги има опашка — обади се един възрастен мъж с посивели брада и коса и протрито на лактите палто.
— Все повече народ идва във Валбек за работа — отвърна някой друг.
— Много хора търсят работа. А работата не стига за всички. Навремето си имах къщичка, в долината край Хамбернолт. Знаеш ли я къде е? — попита старецът.
— Не мисля, че я знам — промърмори Брод и се замисли за своята долина. Със зелени, разрошвани от ветреца корони дървета, със зелена трева, така мека под босите стъпала. Знаеше, че в спомените всичко е по-хубаво, помнеше също, че фермата искаше много работа срещу мижава отплата, но там поне беше зелено. Във Валбек нищо не беше зелено. Освен реката понякога, когато от бояджийницата за платове отгоре по течението тръгнеха петната по повърхността.
— Хубава долина беше — продължи да нарежда старецът. — Добра ми беше къщата там, в гората край рекичката. Пет момчета отгледах в нея. Добри пари падаха от дървосекачество, да знаеш, от въглищарство също. Ама после почнаха да правят въглищата в пещи нагоре по реката, по-евтини, а реката почерня от катран и сажди. — Той подсмръкна унило. — Цените взеха да падат. На всичкото отгоре лорд Мътните-го-взели Барезин изсече гората, за да има къде да пасат стадата му.