Малмър се усмихна унило:
— Обещанията не струват много в днешно време, приятелю.
— Да му се не види, мамка му! Това да не е сержант Брод?
От халето на пивоварната се зададе слаб мъж с пепеляворуса брада и лекьосана престилка и застана насреща им с ръце на хълбоците. Лицето му бе познато на Брод, но му отне време да си спомни къде го беше виждал и къде да го намести в живота, който водеше в момента.
— Сарлби?
— Той е, Брод Бика! — И той сграбчи десницата на Брод и взе да я мята отривисто като лоста на водна помпа. — Помниш ли бе, Малмър? Разказвал съм ти всичко за него! Бихме се заедно в Стирия! Зад него, естествено, не беше добра идея да си пред него в мелето.
Малмър се облегна на стола и огледа замислено Брод.
— Разказвал си ми много истории за Стирия. Да ти призная, в един момент спрях да те слушам.
— Тогава, мамка му, почвай да слушаш, защото това тук е най-свестният човек, когото познавам! Беше пръв на стълбата в обсадата на Борлета! Така де, първият, който не падна обратно долу. Винаги беше пръв, навсякъде. Колко пъти? Пет ли бяха?
Той грабна китката на Брод, дръпна нагоре ръкава му и посочи сините звезди на кокалчетата на ръката:
— Гледай ги само, проклетниците. — Нахили се така, все едно му показваше някаква особено голяма, достойна за гордост придобивка. — Виж ги, копеленцата!
Брод издърпа ръка, спусна ръкава и скри юмрук в него.
— Всичко това съм го оставил зад гърба си.
— Мен ако питаш, миналото никога не изостава много назад — каза Малмър. — Гарантираш ли за него?
— Няма мъж, който да е служил с него и който да не е готов да гарантира за него сто пъти, ако трябва. Как не, мамка му, естествено, че гарантирам за него!
— Нает си тогава. — Малмър потопи писалката в мастилницата, изтръска внимателно перото и спря над свитъка. — И така… Бул? Или Брод, кое да бъде?
— Гунар Бул — отвърна Брод. — Това запиши.
— Адрес?
— В една изба сме, на улица „Дроу“. Къщите там нямат номера.
— В изба? — Сарлби поклати глава и на лицето му се изписа отвращение. — Ще те извадим оттам, не се тревожи. — И той преметна дружески ръка през раменете на Брод и го поведе към шумното, вмирисано и топло хале на пивоварната. — Всъщност как се озова тук? Мислех, че имаш ферма някъде.
— Наложи се да я продам — смотолеви уклончиво Брод.
— Неприятности, а? — усмихна се приветливо Сарлби.
— Ъхъ — изграчи Брод. — Малко.
— Искаш ли да си сръбнеш? — Той му подаде плоска бутилка.
Брод искаше и още как. И не просто да сръбне. Коства му доста усилия да отвърне.
— По-добре не. Че след първото не мога да спра.
— Не беше толкова свенлив в Стирия, доколкото си спомням.
— Опитвам се да не повтарям грешките от миналото.
— Аз, да му се не види, все това правя! Как ти се струва Валбек?
— Бива.
— Шибана кочина е. Шибана месомелачка. Помийна яма!
— Ъхъ — издиша дълбоко Брод. — Помийна яма.
— Богаташите са си добре там, горе, на хълма, а за нас какво? Ние, които се бихме за тая страна, ние какво получаваме? Отворени канавки по улиците. По три семейства в една стая. Мръсотия навсякъде. Силният издевателства над слабия. Навремето хората постъпваха както е редно, прав ли съм?
— Така ли беше?
Но Сарлби не го слушаше.
— Сега човек струва само колкото работа можеш да изстискаш от него. Люспи сме ние, люспи, които изхвърляш на бунището. Зъбчати колела в голямата машина. Но има хора, които се опитват да оправят нещата.
Брод повдигна озадачено вежди:
— Мен ако питаш, хората, които дрънкат врели-некипели как щели да оправят нещата, обикновено сътворяват един куп злини по пътя към по-доброто бъдеще.
Сарлби продължаваше да не слуша. Открай време го биваше в това да не чува каквото не му изнасяше. А може би това важеше за всички. Той се доближи и прошепна заговорнически:
— Чувал ли си за Трошачите?
— Престъпници, както казват? Рушат машини. Палят фабрики. Изменници, както чувам.
— Ако слушаш шибаната инквизиция. — Сарлби се изплю на застлания с талаш под. И в плюенето го биваше открай време. — Трошачите ще променят всичко! Те не просто рушат машини, Брод, те разкъсват веригите. Твоите вериги и моите.
— Аз не съм окован във вериги.
— Казва човекът, който живее в изба на улица „Дроу“. Не говоря за окови на китките, Брод. Говоря за веригите, с които е оковано съзнанието ти. Оковите на бъдещето ти! И на бъдещето на децата ти. Господарите ще паднат! Всичките тия, дето дебелеят на наш гръб, дето са се ояли за сметка на нашата пот и болка. Лордове и дами. Крале, принцеси. — Грейналите очи на Сарлби се зареяха към бъдещето, което само той виждаше. — Няма повече дъртите богаташи да ни казват какво да правим. Всеки ще има право на глас в управлението. Един човек — един глас.