— Няма да има крал значи?
— Човекът ще е крал!
Навремето Брод сигурно би определи това като измяна, но в последно време патриотизмът му бе отнесъл доста пердах. Затова сега приказките на Сарлби му се сториха просто заблудени мечти.
— Не знам дали има достатъчно кралства за всеки — промърмори той. — Не искам повече проблеми, Сарлби. Наситил съм се на неприятности.
— Някои хора са родени за неприятности, Бик. Винаги си давал най-доброто от себе си със стиснати юмруци.
Лицето на Брод се изкриви в дежурната болезнена гримаса:
— И най-лошото също.
— Беше там, на стените. Знаеш как стават нещата. Всичко, което струва нещо, се печели само с бой! — И Сарлби оголи зъби и удари с юмрук въздуха пред себе си. На опакото на ръката му синееше стълбарска татуировка.
— Може би. — Брод усети гъделичкането на вълнение в гърдите си, приятния пристъп на радост, но той ги прокуди на мига. Придърпа колкото можа по-нагоре ръката си в ръкава на палтото. — Но съм се бил достатъчно вече.
Беше обещал на Лиди. И този път се бе зарекъл, че ще спази обещанието.
В името на обикновения човек
— Готово ли е всичко? — попита Сибалт. Въпреки тъмнината Вик долавяше напрежението му и това не допринесе към опитите да успокои своето.
Хвърли поглед към Муур — масивна фигура на капрата на фургона, стиснала юздите. Хвърли поглед към Талоу, изпънал гръб до него, увит в покритата с дъждовни капки, прекалено голяма за него мушама. Почти ги попита отново дали са сигурни, че искат това. Размисли, има време, когато съмненията са от полза. Време, когато да предъвкваш рисковете и последствията. Но това време отминава. Може дори да го пропуснеш, ако не внимаваш. После е прекалено късно, вече си решил какво да правиш, и просто го правиш. И не поглеждаш повече назад.
— Готово е — отвърна тя. — Да тръгваме.
Ръката на Гризе сграбчи нейната в тъмното.
— Ами тези там? — Тя кимна към двете окаяни на вид фигури на нощните пазачи, застанали от двете страни на портите на леярната, с изпити на светлината на фенерите им лица.
— Платено им е.
— Платила си на копелетата?
— По-лесно е да обърнеш някого на твоя страна със злато, отколкото със стомана, а и почти винаги е по-евтино. — И без да дава възможност на Гризе да възрази, тя вдигна яка, прегърби рамене и тръгна към отсрещната страна на улицата.
Огледа се в двете посоки. Нямаше никого около алеята, ръмежът също бе на тяхна страна. Кръвта забушува в главата ѝ, докато вървеше към портите. Страхът сграбчи гърлото ѝ, прииска ѝ се да хукне да бяга, да крещи. Повтаряше си наум, че е била и в по-напечени ситуации, и това беше самата истина. Успокои дишането си, забави крачка.
— Караме ви доставка — каза тя и се учуди колко спокойно прозвуча.
Един от пазачите вдигна фенера, за да я огледа по-добре, и Вик примижа срещу светлината в очите си. Онзи потропа на портите и някой отвътре изтегли дървената греда. Тук непрекъснато идваха доставки посред нощ. Нищо необичайно.
— Давай! — провикна се Вик и Муур подкара фургона, прекоси калната улица и влезе в тъмния двор от другата страна на портите. Купчините въглища и камарите дървени греди и дъски приличаха на тъмни, лъснали от дъжда привидения. Страничната стена на халето изникна отпред — висока като планина — с обагрени в цветовете на гневните огньове на пещите вътре прозорци.
Муур подвикна тихо на едрия товарен кон, дръпна спирачката и подаде юздите на Талоу. Сибалт скочи от задната част на фургона и избърса длани в кожената си престилка.
— Дотук добре — промърмори той, докато двамата с Вик вървяха към огромната врата на леярната.
— Дотук — отвърна тя. Големият катинар беше оставен отключен. Тя го изхлузи от халките, постави ръце до тези на Сибалт върху масивната дръжка на вратата. Неговите ръце и нейните, едни до други. Натиснаха едновременно и вратата се затъркаля на тракащите си колела.
Отвътре ги лъхна топлина. Фурните, машините и пещите още тлееха. Тук вътре никога не ставаше студено, никога не цареше непрогледна тъмнина. Очите на Вик постепенно се нагодиха към сумрака и различиха желязната конструкция на халето. Скелетът на постройката. Колоните, около които щяха да насипят прахта.