Сибалт избута докрай вратата, а тя тръгна обратно към фургона. Гризе вече беше разкопчала платнището и го замяташе отгоре. Видя буретата под него.
— Достатъчно — изсъска ѝ тя, — да свалим първия…
Изведнъж дворът на леярната бе облят в ярка светлина и те застинаха на място, заслепени от нея. Идваше от множество фенери навсякъде около тях, чиито вратички бяха отворени едновременно. Гризе, застанала отзад на фургона, с въже в ръце. Муур, пъхнал пръсти под дъното на едно от буретата, готов да го вдигне. Талоу, стиснал юздите, облещил очи. Сибалт в отвора на огромната врата на леярната.
Колко бързо се провали старателно подготвеният им план.
— Стой! — изрева някой. — В името на Негово Величество!
Едрият товарен кон се подплаши и повлече напред фургона въпреки дръпнатата спирачка. Гризе се преметна през страната на фургона и падна отстрани.
Муур пусна дъното на бурето и измъкна къса брадвичка.
Талоу изпищя.
Разнесе се щракане, последвано от свистене. Късите стрели на арбалетите се забиха с глухи тътени в страната на фургона. В тялото на Муур също.
И Вик хукна. Сграбчи Сибалт и го помъкна след себе си във вътрешността на леярната. Затичаха покрай машини, вагонетки и релси, все по-навътре в тъмното хале. Сибалт се блъсна в някакви щайги и от тях се изсипаха с трясък и дрънчене дълги и тесни стоманени парчета.
Почти падна до него, докато му помагаше да се изправи, после хукнаха отново. Дъхът им свистеше на пресекулки, шляпането на краката им по каменния под кънтеше във високия таван. Вик погледна през рамо и видя подскачащи светлини, забеляза движение, чуха се викове.
Нещо се блъсна в главата ѝ и тя ахна от изненада. Оказа се висяща от тавана верига. Миг по-късно Сибалт сграбчи ръката ѝ и я дръпна надолу. Двамата се озоваха клекнали в тъмното пространство между два огромни железни контейнера. Понечи да го попита защо, когато видя светлините отпред. Чу приближаващи стъпки. Идваха от двете страни.
— Чакаха ни — прошепна Сибалт. — Знаели са, че ще дойдем.
— Кой им е казал? — просъска Вик.
Лицето му придоби странно изражение в сумрака. Беше свикнала да го вижда вечно налегнат от тревоги. Сега по лицето му се четеше облекчение, сякаш камък бе паднал от раменете му. Тогава зърна кинжала в ръката му с проблясващо в оранжево от тлеещите пещи острие. Тя се дръпна инстинктивно назад:
— Не мислиш, че съм аз, нали?
— Не. Но няма значение кой е.
Някъде отвън Гризе крещеше „Елате ми, копелета! Хайде, какво чакате!“.
— Сама го каза. Спипат ли те, всеки започва да говори. Съжалявам, че те оставям в тая бъркотия.
— Какви ги говориш? — Гласът ѝ вече не звучеше спокойно.
Той ѝ се усмихна с онази своя унила усмивка.
— Ще ми се да те бях срещнал по-рано. Всичко щеше да е различно. Но идва време… за действие. — И той заби кинжала в шията си.
— Не — изсъска Вик. — Не, не, не! — Притисна длани върху шията му, но тя зееше като разпрана, кръвта му бликаше на черни талази. Нищо не можеше да направи. Ръцете ѝ бяха облени до лактите в кръв. Панталоните ѝ започнаха да попиват разрастващата се под коленете ѝ локва.
Сибалт беше вторачил в нея очи. Кръвта бликна от устата и носа му. Той мърдаше устни, опитваше се да ѝ каже нещо може би? Че съжалява, че ѝ прощава. Да не губи надежда? Че вини нея? Нямаше как да знае.
Виковете на Гризе преминаха в писъци, после заглъхнаха в неразбираемо мучене. Звукът на човек, на чиято глава нахлузваха чувал.
Очите на Сибалт се бяха изцъклили и Вик свали ръце от шията му. Седна на земята, облегна гръб върху още топлото от дневната работа желязо и провеси безсилно длани от коленете си.
Така я откриха практиците малко по-късно.
Животът на стрелата
Риккъ се спусна стремглаво по склона сред трещене на клони и шубраци. Дървета и небе подскачаха бясно пред очите ѝ. Плановете ѝ лежаха в калта, някъде отзад, до захвърления лък, стрели и наметало. Това е проблемът с плановете. Не оцеляват дълго, погнати от кучета през подгизналата от пороя гора.
Мокрият трънак сграбчи глезена ѝ и тя полетя напред. Викът ѝ секна в гърлото в момента, в който лицето ѝ се блъсна в дънера пред нея. Падна и започна да се премята безпомощно презглава в трънливите храсти. Писка, пъшка при всеки удар в земята, накрая простена тежко, когато се провлачи по корем и главата ѝ се вряза в купчина гнили листа.