Когато надигна глава, пред очите ѝ имаше чифт ботуши. Погледът ѝ се плъзна нагоре и спря на лицето на стоящия в тях мъж. Изражението му бе по-скоро недоумяващо, отколкото победоносно.
— Забележително изпълнение — отбеляза той.
Не беше висок, но бе масивен като дънера на вековно дърво. С голям корем, дебели ръце и дебел врат. Беше пъхнал палци в протрит колан, на който висеше мечът му. Сигурно не беше по-висок от Риккъ, но спокойно тежеше два пъти повече от нея. Едната му буза беше прорязана от голям, крив белег.
Тя изплю парченцата гнили листа от устата си и промълви:
— Мамка му.
Вместо обаче да я сграбчи за яката, той отстъпи назад и се поклони.
— Моля. — И той ѝ посочи гората с елегантен жест на протегнатата си ръка.
Нямаше време да се диви на подаръка, трябваше просто да го сграбчи с две ръце.
— Благодаря — изпъшка тя, докато се изправяше. Устата ѝ имаше вкус на кръв. Подгизналата ѝ риза висеше на парцали и тя просто я свали и захвърли на земята. Хукна отново задъхана, останала само по тънката камизола без ръкави.
Лаят на кучетата приближаваше. Зърваше размазани петна и танцуващи сенки да се стрелкат между дърветата при всяко рязко извръщане да погледне през рамо. Очакваше всеки момент зъбите да се впият в задника ѝ и да я смъкнат на земята.
Чу пращене на клони и шумолене на храсти, някой тичаше отпред.
— Риккъ? Ти ли си? — извика отнякъде Изърн.
— Аз съм… — избръщолеви тя. — Зад теб съм!
Между дърветата отпред проблеснаха светлини. Гората оредя. Риккъ усети остър прилив на облекчение, което, естествено, както винаги, моментално премина в ужас. Бяха видели отвисоко прореза в гората и предположиха, че е река. Само дето през пелената на дъжда нямаше как да видят, че въпросната тече на дъното на дълбока клисура.
Е, сега го знаеше. Видя скалния ръб отпред, обрасъл тук-там с пожълтяла трева и вкопчени в камъка недорасли дръвчета. Чу грохота на водата отдолу. Изърн скочи и полетя напред, извила гръб и вдигнала копие над глава. Тя прелетя пролуката от поне четири крачки, претърколи се през рамо в мъха и папратта от другата страна и скочи ловко на крака.
За момент Риккъ се почуди дали да не спре. Тогава се замисли за усещането да бъде изчукана от коня на Стаур Здрачния, и изведнъж горчивият край, размазана върху скалите на дъното на клисурата, ѝ се стори направо привлекателен. Всъщност прецени, че и да искаше, нямаше да успее да спре, както тичаше с всички сили по спускащата се надолу, подгизнала и хлъзгава от дъжда земя. Затова даде всичко от себе си. Гърдите ѝ се надигаха и спускаха учестено. Зъбите ѝ тракаха при всяка крачка. Реши, че ще се довери на късмета си, колкото и лош да беше в последно време.
Изскочи от гората и клисурата се разтвори като бездна отпред. Зърна за миг острите скали и разбиващата се в подножието им вода.
За късмет, кракът ѝ попадна на точното място, право върху ръба, и тя успя да се отблъсне подобаващо. Полетя във въздуха. В първия момент усещането бе почти прекрасно, летеше през проливния дъжд, хладният вятър изпълни отворената ѝ уста.
Всичко вървеше добре с изключение на това, че започна да пада прекалено рано. Може би ако беше яла нещо този ден, щеше да има повече сили в краката. Но не беше. Риккъ размаха отчаяно ръце, все едно можеше да се хване за нищото. Падаше бързо, не се искаше дългото око, за да види, че няма да успее.
Предстоеше суровото правосъдие на земята. Рано или късно всеки скочил се изправя пред него.
Мократа скала летеше към нея.
— Оо, мамка…
Земята я фрасна в корема и изкара въздуха ѝ. Тя задрапа отчаяно и се вкопчи в мокрите листа, корени, трева. Нямаше сили в ръцете, нямаше дъх в дробовете ѝ. Пръстта пръсна в очите ѝ и тя започна да се свлича надолу, като не спираше да драпа с нокти.
Ръката на Изърн изникна отнякъде и сграбчи китката ѝ. Зад нея се появи лицето на Изърн, изкривено от напрежение, белегът през устната ѝ беше побелял, а езикът ѝ бе здраво натикан в една от дупките в оределите ѝ, стиснати до болка зъби.
Вероятно сега трябваше да каже на Изърн да я пусне и да спасява себе си. Време бе за драматичен жест или нещо подобно. Самотна сълза по бузата ѝ, преди да полети към гибел. Но не така ставата нещата, когато Големият изравнител задиша във врата ти. Тя се вкопчи в жилестата ръка на планинката като удавник за мачтата на потъващ кораб. Задъхана, Риккъ започна да рита с крака, да се суче, да тегли ръката на Изърн, не я интересуваше, че може да завлече и двете им надолу.
— По-тежка си отколкото… хааа!
Нещо профуча и Изърн изпъшка и задърпа още по-силно. Един от мятащите се крака на Риккъ напипа ръб в скалата и тя го запъна здраво и успя да се отблъсне леко нагоре. Най-после можа да си поеме дъх. Натисна отново и в следващия миг Изърн полетя заднешком, повлече Риккъ върху себе си и двете се изтъркаляха в мокрия шубрак.