— Тръгвай! — кресна Изърн. Надигна се на крака с олюляване и веднага падна отново. Пропълзя напред, сграбчи хвърленото на земята копие, отскубвайки с него пълна шепа трева. От крака ѝ стърчеше стрела. Риккъ видя почервенелия стоманен връх да стърчи от задната страна на бедрото ѝ.
Погледна през рамо и видя лаещите, тичащи напред-назад на отсрещната страна на клисурата кучета. Малко над тях на склона имаше застанал на коляно мъж. Беше толкова близо, че успя да различи бръчките на навъсеното му чело и протрития ръб на кожения предпазен ръкав на ръката зад опънатия му лък.
Очите ѝ се облещиха, а едното започна да пари. Имаше чувството, че се превърна в горящ, потъващ в главата ѝ въглен.
Чу пляскането на тетивата.
Видя стрелата.
Но не с очите си. Видя я с дългото око.
И изведнъж точно както стаята ѝ някога се обливаше в светлина, когато отвореше кепенците на прозореца, тя научи всичко за тази стрела.
Знаеше къде е. Знаеше какво е. Какво е била и какво ще бъде.
Видя направата ѝ. Видя ковача, който, стиснал зъби, изковаваше върха ѝ от желязо. Видя занаятчията, стиснал устни, издул с език буза, да подкастря съсредоточено перата.
Видя края ѝ: дървото да изгнива на земята в храсталака, а стоманеният връх да се изронва на ръждив прах.
Видя я при останалите стрели, в окачения за рамката на леглото колчан, преди стрелецът да целуне на излизане жена си Риам и да ѝ каже, че се надява счупеният пръст на крака ѝ да се оправи бързо.
Видя лъскавия стоманен връх да пори въздуха и да разрязва едрите дъждовни капки на ситни пръски.
И знаеше — във всеки момент и без капка съмнение — къде точно е стрелата. Тя вдигна рязко ръка и когато стрелата се изравни с нея, както знаеше, че ще стане, беше просто въпрос на това да я бутне леко встрани. Изпъна пръст и я докосна едва, точно колкото трябва, за да не улучи Изърн, а да се отплесне настрани, да отскочи веднъж от дънера на едно дърво, да се преметне във въздуха и да падне на отреденото ѝ място в шубрака. Там, където я бе видяла да изгнива в земята.
— Мътните го взели — прошепна Риккъ, вторачена в ръката си.
На върха на един от пръстите ѝ имаше капчица кръв. Стоманеният връх на стрелата го бе одраскал. По цялото ѝ тяло премина тръпка. До този момент не го беше вярвала, дори и след като видя като на сън Уфрит да гори. Но повече не можеше да отрича.
Тя имаше дългото око.
И то все още пареше насред влажното ѝ от пот лице. Тя изгледа вторачено стрелеца. Мъжът беше сбърчил неразбиращо чело и зяпаше с широко отворена уста.
От гърлото на Риккъ се откъсна възторжен кикот, все още не можеше да повярва какво направи току-що. Тя вдигна юмрук:
— Поздрави на Риам! — изкрещя към отсрещната страна на клисурата. — Дано пръстът на крака ѝ се оправи бързо! — После изтича до Изърн, помогна ѝ да се изправи и двете заедно се шмугнаха между дърветата.
Последното, което видя обаче, извръщайки глава през рамо, бе въженият мост стотина крачки по-горе по течението на реката. Той подскачаше и се сучеше под тежестта на тичащите по него хора с лъщящи от дъжда остриета в ръце. Колко бяха, не можа да прецени. Достатъчно, това ѝ стигаше да знае, за да забрави напълно възторга от подвига си със стрелата.
Хайде, хайде — не спираше да съска под нос, докато залитаха през мокрия, оплетен храсталак. Изърн падна, изруга, Риккъ я вдигна отново на крака, но сега тя беше бавна. Всичко по нея бе натежало, подгизнало от дъжда, влачеше краката си по земята.
— Върви — кресна ѝ тя. — Аз ще те настигна.
— Не — отвърна Риккъ и я нарами отново.
Стори ѝ се, че чува битка някъде отзад. Викове. Скимтене на кучета. Стържене и дрънчене на метал. Ехото се блъскаше в дърветата, шумовете сякаш идваха отвсякъде и отникъде. Храстите я бичуваха с клоните си и тя размахваше ръка да се предпази. Стигнаха до кална полянка. Дъждът намаля до ситен ръмеж. Отпред имаше обрасла с мъх скала, лъснала от стичащата се по нея вода.
— Върви. — Изърн се обърна назад към гората, раненият ѝ крак поддаде и тя се свлече с ръмжене на земята. — Почвай да се катериш!
— Не — каза Риккъ. — Няма да те оставя.
— По-добре една от нас, отколкото нито една. Тръгвай.
— Не — повтори Риккъ. Чу пращене, някой приближаваше, някой едър и тежък.