— Зад мен тогава. — Изърн изтика Риккъ зад гърба си, но дори не можа да насочи копието, успяваше да стои на крака, защото се подпираше на него. Нямаше начин да се бие така. Или поне нямаше начин да победи.
— Достатъчно дълго се крих зад теб. — Странно, в този момент Риккъ не изпитваше никакъв страх. — Пък и не ме бива много в катеренето. — Тя разтвори насила пръстите на Изърн, изтръгна копието от ръката ѝ и я подпря на скалата. — Мой ред е да стоя отпред.
Окървавеният крак на Изърн поддаде и тя се свлече до скалата.
— Свършено е с нас.
Риккъ стисна здраво копието и го насочи към дърветата. Зачуди се дали да го държи, или хвърли, когато приближаващите се появят отпред. Прииска ѝ се дългото око да се отвори, за да не се налага да гадае.
Спомни си гласа на Стаур Здрачния отгоре на пътеката, докато се криеха в реката. Червата ѝ в кутия, с благоуханни билки, за да не се досети баща ѝ какво има в кутията, преди да я е отворил.
— Хайде! — изкрещя яростно тя и от устата ѝ пръсна слюнка. — Чакам ви, мамка му!
Мокрите листа прошумоляха и на полянката излезе мъж. Едър мъж с износено палто, покрит с драскотини щит и меч с буква на острието, точно под дръжката. Въпреки че мократа му, посивяла коса висеше през лицето му, Риккъ видя огромния, отвратителен на вид белег от изгорено, който тръгваше от челото, разполовяваше веждата му, после бузата по цялата ѝ дължина и свършваше в ъгълчето на устата му. В обезобразената му очна кухина нямаше око, а лъскаво топче метал. Слънцето проби облаците и то проблесна заплашително.
При вида на Риккъ и Изърн, опърпани и омазани с кръв, притиснати до скалата, той повдигна озадачено вежди. Всъщност повдигна здравата, дясната. Изгорената отляво просто помръдна едва.
— Отдавна ви търся вас двете. — Гласът му звучеше като стърженето на мелничарско колело.
За момент Риккъ остана като истукана. После пристъпи напред, изпусна една протяжна въздишка, метна копието на земята, хвърли се към него и го прегърна с две ръце.
— Явно не си даваш много зор, Коул Тръпката, къде бе, мамка му, се губи досега? — Изсъска през зъби Риккъ. — Момчетата на Здрачния ни преследват.
— Не ги мисли повече. — Риккъ видя, че острието на меча му беше опръскано със ситни червени капчици. Открай време беше човек, който казваше много с малко думи. — Можеш ли да вървиш?
— Ако я няма стрелата — изсъска Изърн, — мога да тичам около тебе, докато ти вървиш.
— Безсъмнено. — Тръпката изду наболи с посивяла брада бузи и издиша тежко, докато клякаше пред нея. — Но ето я стрелата. — Той побутна дървото с върха на един дебел показалец и Изърн изкриви от болка лице.
— Да не си и помислиш да ме носиш — изръмжа тя.
— Ако щеш вярвай, не ми е сред мечтите и надеждите. — Тръпката прокара острието на меча си през халката на колана. — Но когато те чака работа за вършене, по-добре се захващай и приключвай…
— … вместо да живееш в страх от нея — довърши вместо него Риккъ. Една от любимите поговорки на баща ѝ.
Тръпката вдигна Изърн за едната ръка и я преметна през рамото си с такава лекота, все едно не тежеше нищо. Предвид колко бяха яли през последните дни, сигурно наистина не тежеше нищо.
— Проклятие, какво унижение — изропта тя, когато Тръпката тръгна между дърветата.
— Ами аз — промърмори Риккъ. Сега, почти в безопасност, малкото ѝ останали сили я бяха напуснали. Лицето ѝ трепереше от тикове, коленете ѝ се бутаха едно в друго. Имаше чувството, че ще падне и няма повече да стане от земята.
— Винаги си била голямо мрънкало. — Тръпката поклати глава. — Хайде. Баща ти чака.
Да минава време
— Понякога не ти ли се струва, че пиеш прекалено много?
Детелината примляска доволно.
— Прекалено много само по себе си би означавало прекалено много. Аз обаче смятам, че колкото съм изпил, е точно колкото трябва.
Тя поклати глава:
— Както казва всеки пияница.
Детелината я погледна обидено.
— Или каквото казва умерено трезвият. — Умееше да изглежда засегнат, имаше богат опит. — Намирам това за обидно. Някога да си ме виждала да губя битка, защото съм пиян?
— Никога не съм те виждала да се биеш.
Детелината плесна длан върху тапата и запуши бутилката.
— По-ясен знак за умерено пиене от това здраве му кажи.
— Е, ако бях на твое място, поне щях да опитам да изглеждам трезвена. — Прекрасна повдигна вежди по посока на пътеката. — Големия вълк се задава насам.
И той се зададе и още как, самото олицетворение на драматична гледка. Успяваше едновременно да крачи като наперен петел и да връхлита разгневен. Беше сбърчил здраво чело, а свитата му беше от млади мъжкари, които бяха наложили на лицата си сериозни изражения. Мъжете от наборната войска се пръскаха като пилци от пътя им. С всичката влага във въздуха беше истинско чудо как от тях не се вдигаше пара.